Има един стар виц: Двама лагеристи се връщат от Сибир. Единият погледнал през прозореца на влака и казал: „Вали”. Другият отговорил – „Да правят каквото си искат”.
Честно казано, понякога се чувствам като втория лирически герой. Апатична и изморена от очевадни констатации. Именно това чувство ме обзе, когато гръмна поредният скандал в България, свързан с прозрачността на медийните капитали.
Предварително искам да заявя, че не съм нито финансист, нито политически коментатор. Мнението изложено надолу е гледната точка на средностатистически активен потребител.
Защо смятам, че е важно да се погледне от този аспект? – Понеже сякаш зад всички изложени цифри, aанализи, дебати, кръгли и квадратни маси, реципиентът остана забравен. А когато няма публики, съществуването на средства за масова информация се обезмисля и започва страховито да прилича на самосиндикална игра между шепа хора.
Та ето как изглежда ситуацията за мен, в ролята на потребител.
Изнесени са данни, че близо 50 % от капитала на водещи държавни фирми, циркулира през Корпоративна търговска банка. Съмнително висок процент наистина. Въпросната банка е финансирала изкупуване на дялове в едни от големите вестници и телевизии в България. От едната страна на уравнението имаме държавни пари, а от другата – водещи медии.
Няма как подобна ситуация да изглежда нормална и да не спрегне думи като „купени медии”, „обслужване на властта”, „пране на пари” и прочее. Ако средствата за масова информация би следвало да са коректив, катализатор и обективен носител на общественото мнение, то финансовата им зависимост от управляващите е недопустима. До тук не мисля, че има нещо сензационно в тези открития. Просто „обществените тайни” бяха облечени в конкретни имена и цифри. Защо подобна информация се изисква от финансовия министър едва сега е друга тема…
Това, което ме безпокои, е поставеното ударение върху думата „скандал”. Обикновено, когато изведнъж се разстеле толкова дим, пожарът е на друго място. Въпросът е къде? Че журналистиката в България страда от хиляди болести, не е тайна за никого.
Аферите около Ирен Кръстева са една малка брънка от тях. Да, положението е далеч от розовото. Но средностатистическият потребител е изморен от универсализираното черно, лепкавото жълто и „заварена ситуация”. Защото вестниците „Новинар”, „Телеграф”, „Уикенд” и други, не изчерпват медиите в България.
Именно тук идва светлината в края на тунела – така наречените „нови медии”.
Освен казионните медии съществуват блогове, социални мрежи, сайтове, независими издания? Малки сегменти от огромният информационен поток, които все пак упражняват силно влияние върху цялата медийна среда. Факт е, че и традиционните средства за масова информация – цитират форуми, публикуват текстове от блогове, изписаха се редица статии на базата на настроенията във Facebook.
Тоест принципът на обърната фуния действа. До скоро това явление се отчиташе като по-скоро негативна тенденция. При подобни скандали обаче, алтернативните медии дават на реципиента нещо безценно – неограничена власт и право на избор. Повтарям, това е безценно и никоя Кръстева не може да го купи.
Разбира се, като нормален данъкоплатец и гражданин на държавата, далеч не изпадам във възторг от възникналата ситуация. Но все пак, журналистиката отдавна е извън границите на едни и същи физиономии от старите ленти, нафталинения си костюм и стените на БНТ. Тя е навсякъде. Пълнокръвна, динамична, алтернативна по собствен си начин.
И за да се променят медиите, от основно значение според мен, е да се зачете съзнанието на публиките.
„Вали”….
Да, но има лъч надежда.
