И днес, както в предишните и следващи дни, публикуваме поредното произведение на най-добрия автор на финала на съответния по ред разказ, одобрен предварително от нашия редакторски екип.
Да припомним как започна всичко. Преди месец ViewSofia те предизвика на поредната игра, в която имаш страхотната възможност да получиш прелестна награда.
10 истории, под 10 невероятни кадъра бяха представени в 10 поредни дни. На тях обаче им липсваше финал, а ти трябваше да го допишеш.
Нашата история:
Най-добрата ти приятелка и гаджето ти се целуват на купон. Страхотен начин Facebook да ти пожелае "Добро утро".
Колкото и захар да изпипваше Мануела в кафето си, то нямаше да стане по-малко горчиво. "Вероятно имат обяснение", каза си тя, защото не беше готова да изгуби и двамата в един ден по толкова клиширан начин.
Затвори лаптопа, допи кафето си и тръгна към дома му...
Твоят финал:
Автор: Мария Кирчева
...Това беше чак от другата страна на Цариградско шосе и в мразовитата януарска сутрин беше трудно да прекосиш дори и първата пресечка.
Но тя гневно навлече палтото си върху тънкия пуловер, който той й беше подарил и в който тя обичаше да прекарва сутрините си, гледайки новините и смело тръгна напред.
Сега него го нямаше, за да я стопли, а днес това беше яростта, която се засилваше с всяка следваща нейна крачка.
Бързо изтича по стълбите на входа, опитвайки се да подреди рационално въпросите, с които ще го засипе.
Не усети пресичането си на червено, след като потънала в миналото, дори не забелязваше прелитащите коли.
Не забелязваше и хората, с които се сблъскваше. Докато се изкачваше по стълбите на подлеза, за да излезе от другата страна, тя не преставаше да се чуди дали най-накрая да не му се развика, както никога не бе постъпвала досега, или да се опита да потърпи и да зададе единствения въпрос, около който се обединяваха останалите: „Защо?”...и дори да не изчака отговора.
Реши поне този път да бъде спонтанна и да действа импулсивно, защото именно сега вярваше, че е времето най-правилното действие да бъде нейната първа реакция, когато го види.
И докато това решение достигна до категоричност в ума й, тя вече се намираше на втория етаж, пред вратата на жилището му.
Изчака за секунда, докато поеме дъх от смразилата я разходка и топлината от разгорещените й мисли да стопли и тялото й, и посегна с пръст към звънеца.
Тогава чу глас отвътре, а входната врата се отвори. В първия момент Мони се зарадва и успя да се усмихне за секунда, инстинктивно, мислейки, че ще го види, успя в един миг да загърби лошите мисли.
За съжаление, този миг бе наистина кратък, защото зад тежката преграда на мъжкия му свят, от която тя и досега не бе получила ключ, се появи сияйната усмивка с вечно развяващите се руси къдрици върху лицето на Анелия.
Мони замръзна не просто от студа навън, а от всичко, което я завладя. Тя не знаеше какво изпитва в този момент, нито можеше да го опише като промълви каквото и да е, нито да реагира.
Стоеше там, взряла се в лицето й с големите си кафяви очи и дори не чуваше гласа на Георги, който се провикваше от стаята.
Ани се усмихна приятелски в знак на съгласие на нещо, за което Мони не я беше попитала, поне този път. А Ани, както винаги го правеше, й отговаряше на премълчания въпрос с миловидното си изражение, също както когато обсъждаха момчетата наоколо, казвайки негласно: „Ами това е, или участваш, или не”.
Докато приятелката й притвори вратата, за да вземе якето си от закачалката, Мони рязко се обърна и пое обратно надолу по стълбите.
Не усети бързината, a крачките й вече се бяха ускорили в тичане, от което се задъха силно и спря зад ъгъла на блока, очаквайки двамата й приятели да поемат към паркинга в обратната посока.
Първоначално реши да се покаже и да погледне дали случайно няма да я потърсят, но разочарована от действията на русата му нова половинка, тя остана скрита.
Мони недоумяваше в яростта си как така две години тя трябваше да бъде специално поканена в този апартамент, за да бъде на гости само на най-личните им празници.
В останалото време Жоро постоянно се озоваваше у родителите й, където тя все още живееше, и много обичаше, за да се чувства добре, да разхвърля всичките си дрехи наоколо.
В тези моменти пред Мони и негативните й мисли за развоя на връзката им го спасяваха единствено комплиментите към доброто отношение и подаръците за майка й, и най-вече изтъкваните невероятни качества на готварските й умения.
А сега не само че бяха посетили партито без нея, а се бяха и натискали. И ето, че на русата й приятелка от първия път й беше позволено да преспи у тях.
За подобно позволение тя се бе борила дълго в началото, след като, според нея, те двамата вече бяха започнали да злоупотребяват с доверието и времето на родителите й до късно вечер.
Когато го срещна на студентския празник преди две години, тя веднага разбра, че относно цвета на косата, той харесва русия и всички негови разновидности.
Но именно това й помогна с времето да му повярва истински, когато той й каза, че обожава дългата й тъмнокестенява коса.
Тя се гордееше, че естественият й цвят е толкова наситен и блестящ на светлината, както и когато понякога променяше отблясъците си във вишнево червени.
Тя не беше от онези красавици, които изглеждаха като излезли от списание с идеална фигура и равномерен тен без белезите на времето върху кожата.
Тя винаги е одобрявала външния си вид, като се стараеше да го поддържа, но не с диети, а доколкото е възможно със здравословна храна и бягане сутрин.
Още повече, когато Жоро истински й се възхищаваше на духа, харесваше всичко това в нея и постоянно й го доказваше всеки ден с невероятните символични изненади, които й поднасяше, като цветчетата по кухненския плот и закуската в леглото.
И най-вече Гърция – любимото им място за почивка. Неговото семейство имаше къща на един от тихите и скрити от множеството туристи полуострови, величествено разположена сред безброй неизвестни видове зеленина.
За момент, спряла зад ъгъла и надявайки се вече да са се качили в колата, съзнанието й за секунда я отнесе в картина от безгрижното лято в Гърция, когато в спомена, седнала на любимия стол на Мони на терасата, беше тя – Анелия.
За да го прогони, тя разтри очите си с ръце и тръгна обратно към вкъщи. Реши да бъде повече от силна и да се появи в университета, независимо, че неизменно ще се сблъска и с двамата.
Искаше да разбере кой от тях ще бъде достатъчно добър приятел, за да се изправи и да й съобщи истината, и дали въобще ще се осмелят да я заговорят. Защото повече от всичко имаше нужда да получи обяснение и смяташе, че там ще успее да преодолее всички чувства и да участва в разговора.
Но по време на учебния ден, докато Мануела обсъждаше актуалните академични проблеми с колегите си, тя поглеждаше постоянно към вратата на залата. Така и никой от двамата не се появи.
След края на последното упражнение, тя инстинктивно се разрови в лаптопа. Не, че и вкъщи не можеше да го направи, но беше сигурна, че майка й веднага ще усети, че има проблем и ще започне да я разпитва.
Точно сега не й се говореше за това. С убиването на свободното си време в нежелание да тръгне с останалите и в продължителното си ровене из мрежата, тя неизменно посети отново и профила си. Може би подсъзнателно очакваше извинение или нещо да се е променило поне там.
След като снимката и коментарите за якото изкарване упорито й се набиваха в очи, тя съвсем съзнателно се насочи към опцията за изтриване. И го направи. Знаеше, че снимката на предалите я приятели, както и още много такива със стари и общи спомени ще останат в глобалното пространство. Но се успокояваше с това, че сега някой, който е бил свидетел на събитието, няма да й задава въпросите, на които и тя все още няма отговор.
След като, въпреки студа, тя беше грабнала вече чантата си и с компютъра под ръка, искаше да се поразходи с желанието още веднъж да премисли и подреди случващото се, тръгвайки пеша към дома си.
Свивайки в последната уличка, водеща до тяхната къща, тя забеляза същите прекрасни руси къдрици с миловидна усмивка на входа.
Беше Анелия, която едвам придържаше огромен разноцветен букет от рози. И с привичния си жест за съгласие, по-скоро покана в този момент, тя безмълвно помоли Мануела да проведат очаквания разговор. Разбира се, Мони не отказа и й посочи да влезне.
Тя прие благосклонно Мануела и с присъщото за майка си гостоприемство направи горещ шоколад, сервиран с любимите им бисквитки. Още преди да започнат с въпросите и отговорите, в очите и на двете се появиха сълзи, след което се успокоиха веднага последваха усмивките за помирение, които използваха, когато най-често се караха за една и съща рокля, която са харесали.
Мони не зададе дори и най-важния въпрос, а прие да изслуша докрай Анелия и нейната версия. За себе си бе убедена, че няма да допусне да съди някого от тях двамата прибързано, но тъй като вярваше, че приятелството е по-важно, изцяло се довери на думите на Ани, и никога повече не проговори на Жоро.
А той дори не се опита да се свърже с нея или да й привлече вниманието през следващия месец. Все пак още откакто се запознаха в детството си двете момичета си бяха обещали, че никога няма да допуснат да ги раздели каквото и да било, най-малкото момчета. Мони винаги беше молила майка си за сестричка като малка и я беше получила в лицето и добротата на Анелия.
През цялата вечер, дори след полунощ, Ани обясняваше, Мони слушаше, и от време на време се сещаха и се смееха на минали общи преживявания.
Ани обясни, че всъщност не помни част от момента на това как всичко е започнало, но стана ясно, че дали заради твърде многото алкохол или току-що изоставена от гаджето си, тя се е отпуснала да празнува до забрава.
В същата тази вечер, освен че са ги щракнали да се целуват заедно, тя е не е искала да стават по-близки.
Но след като не помни как настроението й я е подтикнало към постъпката й, днес сутринта се е наложило да го посети, за да му съобщи новината за бъдещото им дете.
Да, Мони остана потресена за миг, но веднага прегърна приятелката си и заяви, че се радва за тях. Докато не разбра, че твърдението на Жоро, че е далеч от сватба и деца и се чувства все още достатъчно млад, беше вярно. Той е поставил Ани в категоричното положение, че не желае толкова сериозно да се обвързва и че тя също е още много млада за подобно изживяване, което щяло да промени живота й завинаги.
Сега двете приятелки имаха само вярата в себе си. Анелия обожаваше децата и вярваше, че това е Божи дар, затова бе абсолютно наясно, че макар и на 21, никога не е рано за едно дете, и тя ще задържи бебето. А Мони знаеше, че това дори ще бъде моментът, който ще ги свързва още по-силно завинаги. Все пак, още от сега малкото растящо зрънце вече си имаше едно рамо и подкрепата на леля си Мануела. Която отдавна вече беше забравила тормоза от гледката и мислите сутринта и само си представяше Анелия с коремче, пиеща прясно изцедените сокове, поднесени от приятелката й.
Когато учебната година завърши след няколко месеца, а на Ани вече не й се гадеше толкова от бременността, Мони я бе убедила да посетят Гърция за последен път като свободни жени.
Защото наистина детето след това ще бъде повече от всичко, дори от собствения ти живот. А и Мони каза, че Ани ще трябва да преодолее мисълта, че вече подаръците на приятелката й вече ще са само за него.
Или нея. И тъй като явно и двете обичаха тази страна, отидоха заедно, не в къщата, която често бяха посещавали или за да се отдадат на спомени, а именно заради нови приключения, поредното красиво, изживяно горещо лято заедно.
Само двете. Защото от следващото щяха да бъдат вече три.
