 |
На 6 Януари Адриано Челентано празнува 80-годишен юбилей. От 60 години насам той е едновременно певец, музикант, актьор и шоумен. От дълго време обаче е ограничил публичните си появи до минимум.
Челентано, я си кажете честно, когато мислите за себе си на 20-годишна възраст - по времето, когато крещяхте „рокендрол“ - нежност ли изпитвате или нещо друго?
Когато ми се случи да видя някои видеокадри от младежките ми времена, си казвам: „По дяволите, колко съм бил красив, как така не съм си дал сметка за това досега?“
Това, което най-много ме впечатлява е, че на 70-годишна възраст си мислиш, че си достигнал някаква зрялост.
После обаче, когато видя кадри отпреди 30 или 40 години, си казвам , че сега върша много повече лудости, отколкото тогава.
Тогава се поглеждам учуден, но най-вече поглеждам онзи от монитора като човек, с когото току-що съм се запознал.
Гледам го и му казвам: „Ей, я не се възгордявай много-много, знам, че си напреднал, но следващия спектакъл, който ще направя, ще бъде още по-разтърсващ!“
Добро пожелание...Спомняте ли си как започна всичко?
Разбира се. Беше 18 май 1957, когато Брино Досена, световен шампион по boogie woogie, организира първия европейски фестивал на рока в Ледения дворец в Милано.
Той ме беше чул да пея и затова поиска на всяка цена и аз да участвам, тъй като сред многобройните участващи оркестри аз бях единственият рок-певец.
Тогава си помислих - ама аз с какъв оркестър ще пея?
Не знаейки какво да правя, комбинирах една група - за ударни инструменти, йоника и китара служеха братята Рати, трима страхотни музиканти, с които много бързо завързах добри отношения.
Липсваше обаче човек за йониката. Един от братята ми заговори за някой си Енцо Яначи и аз му се обадих моментално. Беше много добър, а освен това притежаваше и онази типична лудост, която имат лекарите, сгрешили операциите.
Яначи доведе и един саксофонист и така групата на лудите стана перфектна.
И после какво стана? Така ли се роди рокът в Италия?
Вечерта беше експлозивна и не само вътре в Ледения дворец, а най-вече навън, защото имаше безредици. В тях беше въвлечена и цяла религиозна процесия, която следваше колата с Богородица...Богомолците я изоставиха, за да влязат в Двореца. Това беше първият рок-скандал.
А какво значеше да бъдеш „рок“?
Онази вечер като втора китара беше Ико Черути, един мой приятел, който почина преди десетина години. Той беше „най-рок“ от всички и именно той е онзи, към когото се обръщам в песента „Mondo in Mi7" след серия от неща, които съм прочел във вестника и казвам: „Не, момчета, не се натъжавайте така. Ико, защо плачеш?“ Заедно с него основахме Клана. Това беше историята на рока.
Въпреки че Вие изпяхте и много мелодични песни в кариерата си, изглежда, че духът ви винаги е бил рок. Това може да изглежда странно на 70 години, така ли е ?
Бих казал, че душата ми е изключително рок.
За разлика от онези, които смятат, че рокът е диаболична музика, аз мисля, че той е свобода, желание да играеш, да бъдеш заедно с някого, да се смееш и да се шегуваш, да повишаваш тон и когато се говори за сериозни неща.
Следователно това е музика, която обединява в едно народите от всякаква раса. Естествено, не липсват и тук, както във всички неща, онези, които спекулират с невинността на този ритъм, за да лансират послания за война. Както става в някои зони в Африка.
Преди време отбелязахме, че у Вас самия има две противоположни души - едната е по-революционна и бунтовническа, а другата е по-традиционалистка и консерваторска. Вие казахте, че се разпознавате в това определение. Така ли е и днес?
Мисля, че да. Аз съм против онези, които, за да задоволят собствените си интереси, ни отнасят игрите, без да мислят за последиците.
Бунтувам се срещу цялата политика, без да изключвам никого: комунисти, християндемократи, които не направиха нищо, за да спрат атаката на „строителните“ разрушители, ръководена от общините.
Боря се срещу бедните хора, които само и само, за да имат покрив над главите си, приемат да живеят в тези погребални кутийки, в които погледът към заобикалящото те потъва в нищото.
Бунтувам се срещу онези, които мислят, че са модерни, като зачеркват всичко, което е било направено.
С други думи, бунтувам се срещу онзи, който не държи сметка за това, откъде идваме.
Защото няма по-съвременен човек от онзи, който е запазил способността да не забравя миналото.
Ако имахте магическа пръчка, какво щяхте да направите най-напред?
Щях да се погрижа за красотата преди всичко, защото от нейния упадък зависи злото в обществото и упадъкът в съзнанието.
На второ място щях да се погрижа за заплатите на работниците, признавайки им и правото да бъдат първите, които да имат достъп до красотата, защото работниците са истинският мотор на света.
Накрая бих се погрижил и за сигурността. Абсурдно е, че гражданите трябва да изпитват страх, когато излязат от домовете си.
Колко важно беше семейството за Вас през тези години?
Семейството е много важно.
Ако имаш късмет то да не ти вреди, семейството те подкрепя и окуражава.
Ако трябва да направите равносметка на живота си, мислите ли, че сте допуснал грешки?
За да отговоря на този въпрос, тряба да превъртя назад целия си живот. Мога и да го направя, ами ако не намеря никаква грешка?
Интервюто се публикува с разрешението на Repubblica.it
Източник ProntoSofia.com
