От днес стартираме серия от интересни и много приятни за четене интервюта с МЪЖЕ, които имат силна връзка помежду си. А именно, бащи и техните синове, а може би и дядовци и внуци, еднакви и различни, но винаги свързани и с още нещо, освен родствената връзка. Бизнес, любов към изкуството, еднакво разбиране за живота, равни порции любопитство, огледална харизма, сходен опит, наследен талант...

Те ще ни разказват за кармичната си свързаност, защото нещата от живота имат начало, преди средата, и минало, преди бъдещето.

Когато съвсем наскоро обикаляхме горещите софийски точки с Renault Twizy, заварихме в обновения Арт Клуб Христослав и Димитър Галилееви, баща и син. Христослав Галилеев-Гальо е легенда в клубния живот на София – басист и създател на звездната банда "Дърти Пърчиз", основател и на клубовете Суингинг Хол и Бекстейдж. Димитър няколко години живее и учи в Лондон звукови изкуства и дизайн, и досущ като баща си е отворен към света и има физическата необходимост да среща интересни хора, като тези пъстроцветни личности, които приемат Арт Клуба за „свое място”. Използвахме случая да побъбрим с тях и ето какво ни разказаха.

VS: Много харесваме това място. Как се появи всъщност Арт Клуба?
Христослав: Тук преди са поправяли колела, това беше много отдавна, много хора идваха да си точат кънките през зимата, когато езерото беше пързалка. Първоначално исках да направя от пространството галерия, представях си картини по стените, откривания на изложби. Но приятел в последния момент ме посъветва да предлагам и кафе. Нещо като парижките кафенета с онова спокойствие, стил и бохемска нотка. Все пак като изложбена площ само щеше да е трудно мястото да оцелее, стените не са чак толкова големи. И така започна.

VS: Имахте ли ясна идея за характера на мястото?
Христослав: Винаги съм бил свързан с музиката, и това всъщност беше първият истински пиано бар в София. Хората обичаха да идват тук, да посвирят, страхотни купони се заформяха. Тук има роял, който не е само част от интериора, на него доста се свиреше. Спомням си един банкер, толкова се кефеше да свири на барабани, че поръча да му доставят комплект от Щатите. Старахотно беше, много весело.



VS: Щом се връщаме назад във времето, споделете какъв е първият ви спомен един от друг?
Димитър: Хах, аз съм бил толкова малък, но може би най-ярките ми спомени са от баща ми на сцената, с много музиканти, свири, нещо като от филм... (смее се).
Христослав: За съжаление, когато беше малък не прекарвахме толкова много време заедно и в момента не мога да извикам конкретен спомен. Помня суматохата около категоричния му отказ да бъде кръстен, а беше толкова малък, плаче и не иска да тръгва. В крайна сметка успяхме да го измъкнем, но завъртя няколко възрастни на пръста си. Или, друг път, отиваме с колата да водим някакво животинче на ветеринар. Натоварил съм ги в колата, много бързам, пристигаме, аз грабвам животинчето и тръшвам вратата, но... я захлопвам върху пръстите на Дими. Погледът му оттогава още го помня – огромни ококорени очи, изпълващи се със сълзи и абсолютно неразбиране. Такива ситуации.

VS: По какво си приличате?
Димитър: По нищо, мисля.
Христослав: Изобщо не си приличаме, но нека помисля... Все пак музиката ни свързва, чувството и емоцията, които изпитваме от музиката. Иначе и двамата обичаме машинарии, да разглобяваме и поправяме най-различни неща. Това при него се видоизмени в това, което учи в последствие.

VS: Има ли нещо, което не харесвате в характера на другия?
Димитър: Не, ние в последните години имаме по-интензивен обмен, и аз много се уча. Не бих казал, че има нещо, което не харесвам.
Христослав: В него има една особена деликатност, дипломатичност, която сама по-себе си е чудесна, но ми се струва, че към нея трябва да се прибави категоричност. Той е прекалено учтив, постоянно казва „Моля”, „Ако обичате”, а когато менажираш заведение това може би не е най-правилният подход.

VS: Какъв е саундтракът на София за теб?
Христослав: Обичам много София, харесвам леко рушащите се сгради, духа и пъстротата й, разнообразието, което намирам тук. Със сигурност носи най-различни звуци и един бравурен джаз би й подхождал много.

Тук Христослав трябва да продължи делата си за деня, но ние оставаме в приятната компания Митко, на когото е поверен Арт Клуба, и продължаваме да си говорим.

VS: На какво се учиш от баща си когато общувате?
Димитър: На премереност, в изказванията, в коментарите, на балансираност към нещата, с които не съм добре запознат, защото понякога ми липсва премереност. Със сигурност трябва да съм опитал нещо, за да мога да говоря за него на висок глас. Скоро размишлявах, и осъзнах, че това е нещото, на което трябва да се науча. Премереност в отношенията с хората, да си винаги една крачка назад, не толкова открит към всички, колкото съм аз. Последните четири години живея в чужбина, повечето ми приятели са там, и нещата може би навън са по-различни.

VS: Той те разкритикува, че си твърде много „Моля”, „ако обичате” и „благодаря” за средата тук…
Димитър: Може би, да, прекалено съм любезен. Баща ми смята, че няма да успея твърде много с моята искреност, но на мен ми е трудно да се променя. Това съм аз. „Моля”, ми е останало от детските години най-вероятно, само това съм запомнил и до сега си го ползвам (смее се).

VS: Има ли нещо от атмосферата на Лондон, което искаш да пренесеш тук, или София няма нужда от нищо. Баща ти беше много впечатлен от Париж, и китните му кафененца...
Димитър: От Лондон тук ми липсва космополитността, това е свободата в общуването, да се запознаваш с хора от цял свят, всекидневно. И никой не те съди от пръв поглед. Това ми липсва най-много. За друго не мога да сравнявам Лондон и София, по чисто икономически причини, не мога да срявнявам улици или архитектура. Не искам София да изглежда като Лондон. София си е София. Но хората определено ми липсват, и цветовете на града, колкото и да вали в Лондон, градът е сякаш по-цветен.



VS: Занимаваш се със саунд дизайн, каква е музиката на София за теб?
Димитър: Все още се изумявам, че има тишина. Абсолютна тишина няма, тя е абстракция, за Джон Кейдж, когото споменахме по-рано, но е тихо, вечер е тихо, което е много хубаво. Иначе звукът на листата. София е много зелена, има толкова много дървета. Наистина създава чувство на спокойствие, такива вълни и честоти, които те карат да се отпуснеш. Приятно е много. Иначе, ако говорим за музика, София има такъв облик, че джаз стандартът й отива, въпреки, че не се свири много, според мен много й подхожда, на архитектурата и леко олющената мазилка, и локвите, и джазът с неговите импровизации, има и кофти неща, има и хубави, и лошите понякога натоварват. Имам приятелка от Австралия, която е просто влюбена в София, но признава, че никога не би живяла тук, защото винаги съществува опасността да си счупи крака на някоя разбита плочка.

VS: Има ли град, на който ти прилича София?
Димитър: Да, на Будапеща, а и усещането е подобно, с тази разлика, че Будапеща е много по-подредена, а архитектурата - малко по-грандиозна.

VS: Коя е твоята любима книга, и коя мислиш, че е любима на баща ти?
Димитър: Хм... за неговата, не знам. Да си призная честно, не чета много напоследък, но последната ми книга е на Рей Клуун, холандец, който живее в Австралия, „Бог е лудост”, която е много интересен поглед над вярата и атеизма едновременно и тази мода напоследък да нямаш вяра. Той говори за новите celebrities, и как не трябва да се вярва и Бог е просто отречен. Аз също не съм вярващ, нищо, че съм кръстен, но мисля, че винаги има нещо, за което можеш да си мислиш, да се закрепиш за нещо.

VS: Какво те задвижва? Къде е центърът ти в екстремна ситуация – в теб или някъде навън?
Димитър: В кризисна ситуация обичам да се разхождам, да оставам сам, това ме центрира вътре. Като цяло съм много спокоен, но има неща, които ме вадят от равновесие, неща, които не мога да управлявам.

VS: А коя мислиш, че е любима на баща ти?
Димитър: Не мога да предположа. Последно му подарих също на Рей Клуун, защото съм много впечатлен от него, допада ми начинът му на писане за сериозни неща, сякаш сме седнали просто да си говорим. Та на него му подарих „Една жена отива при лекаря” и той много се впечатли как съм избрал тази книга, прочете я буквално за един ден. Говорим си повече за музика и политика, отколкото за книги.

VS: Има ли нещо, което искаш да кажеш на баща си медиирано, опосредствано през нас?
Димитър: Че ще продължавам да се уча от него, а той да не престава да бъде толкова отворен към моите въпроси, защото, когато бях малък, не бяхме толкова близки, не си говорехме толкова много. Напоследък ставаме близки и научавам много неща от него. Несъзнателно ме учи.



VS: Лична кауза?
Димитър: Дисертацията ми беше за музикалните традиции на балканите и движението им към нови стилове. Преди това нямах никакво впечатление от фолклора на България, в училище по време на моето поколение се гледаше дори с насмешка на тази музика. И не знам как ми хрумна, може би от времето в чужбина нещо българско се размърда в мен, който съм толкова далеч от тези неща. В един момент просто се гмурнах в тези фолклорни звуци, слушах много румънски и сръбски фолклор, и имам голямо желание да науча повече за фолклора, защото това е и цветността на българския народ, толкова сме смесени. Мисля, че тези неща трябва да се познават, за да имаш респект към старото поколение, от което наистина много може да се научи. Не бих казал, че това ми е точно кауза, по-скоро нещо, което в момента е утихнало, но искам да се възроди в мен и да започне да расте.

VS: Бъдещето?
Димитър: Бъдещето е пътуване, много ми липсва. Именно за да ме центрира, имам нужда от много нови хора.