Фотографът Йонас Линдстьом - за Берлин, модата, скейта и филмите

Млад и адски талантлив, Йонас е заинтригуван от връзките между хората и всячески се стреми да ги пресъздава, запечатвайки ги в реалността около тях. Понастоящем ситуиран в Берлин, хер Линдстрьом умело интегрира артистизма в комерсиалната фотография. Едва завършил, младият фотограф и режисьор вече снима някои от най-известните лица в модата и киното. Но неговият напълно личен стил все още не е на масовия пазар. Вдъхновен от естетиката на скейт-културата, той хваща камерата за първи път като тийн в югозападна Германия. Полира уменията си в курса по „Визуална комуникация“ в Университета за изкуство в Берлин, където се премества. Стилът му става експресивен, но минималистичен и често с концептуална естетика. Той му върши добра услуга – прилага го в повечето си проекти – от модните сесии до режисура на музикални клипове. Повече за неговата визия, важността да умееш да кажех „Не!“ и задушевността от работата с хора, които познаваш научаваме от отговорите му:

Продължава ли естетиката на скейт-културата да има толкова голямо влияние върху теб?
Й.Л: Не съвсем. Но все пак оттам започнах моя визуален път в работата. Разбира се, бях много наивен тогава. Но някак знаех, че точно това искам да правя. Онова време беше около първите години на 2000 г., беше носталгичен, гръндж стил. Но пак имаше модерен облик, нов поглед на нещата. Харесваше ми чистия език на фотографията. Снимахме, публикуваха ни в списания, започнах да правя и филми. И така работя до днес. Фотограф и режисьор, аз съм някъде в пресечната точка на двете дисциплини. Случи се естествено, от скейта насам нещата сами поеха свой път – така е, защото тогава всеки правеше всичко.

Как се спря на модната фотография?
Й.Л: След гимназията се чудех доста какво да правя и какво да уча. Това е тема, за която някой трудно ще ти даде добър съвет. Затова гледайки от немските фотографи, които харесвах, започнах като асистент на един моден фотограф. Мисля, че интересът ми еволюира от такъв към скейта в интерес към човешките същества. Никога не снимах пейзажи или архитектура, интересуваха ме хората. Модата е поле, в което можеш много да се заиграеш. Но се занимаваш и с други неща странично, така че все пак реших да запиша „Визуални комуникации“. Пак да повторя – идеята ми не е да се фокусирам само върху фотографията, а и всичко около нея.

Как си обясняваш изумителния успех по време и веднага след арт-училището?
Й.Л: Дължа много на приятелите ми – тези, с които деля студио. Ние като цяло израснахме заедно още от преместването ни в Берлин, винаги сме се подкрепяли. Работехме и се опитвахме. Нямахме си идея какво правим, просто продължавахме да опитваме. Имахме и стабилността на университета, която също беше важна. Нещата се случваха в среда, в която бяхме вече вградени. После хората започнаха да идват при нас и да публикуваме първите си неща. Всичко беше малко в началото, но за няколко години порасна. Сега, например, живея между Берлин и Лондон.
Колко е трудно за младите фотографи да запазят своята визуална автентичност пред облагите на наградите и парите?
Й.Л: Проблем е. Докато провеждах няколко уъркшопа в Лондон ми направи впечатление, че въпросите на студентите бяха все за комерсиалното. Всеки питаше как да го публикуват, как да влезна в еди-кое-си списание? А аз им повтарях да се фокусират върху работата си. Ако прекалено рано си покажеш нещата пред комерсиална публика, оставаш залепен за нея. По-трудно е да се бориш за това, което искаш да правиш. Ако развиеш добре работата си до една определена степен и направиш връзките за нея, вече всичко е уредено.

По трудния начин ли го научи?
Й.Л: Винаги съм се опитвал да балансирам между това, което трябва да правя, за да живея и това, от което имам нужда за себе си. Е, да, работех за пари, но важно е да не губиш от поглед това, което искаш да правиш. Имаше доста ситуации, които ми дадоха важни уроци. Един от тях беше да се науча да казвам: „НЕ.“ Когато стартираш и някой дойде при теб с предложение, инстинктите ти крещят „Даа, мога да го направя!“ После се осъзнаваш и не се чувстваш добре там. Днес мисля за това повече от всякога. Странна ситуация е, понякога трябва да обърнеш гръб на парите, защото не са за правилното нещо. Макар и да си в началото и да е трудно, трябва да продължиш.

Мислиш ли дали има връзка между интегрирането на артиста и изворите на вдъхновение?
Й.Л: Да, много съм скептичен към целия този шум около блоговете, например. Мисля, че са яки, следя някои, но пак – това са изображения на други фотографи. Чувствам го като копиране. Ако си моден фотограф, който се вдъхновява единствено от модната фотография, не е ОК. Така или иначе нещо ново все трябва да се развива. Да се вдъхновяваш от работата на другите фотографи няма да създаде нещо ново. Мисля, че е добре да има процес на превеждане на информацията при вдъхновението. Взимаш нещо, което трябва да приложиш и да направиш свое. Ето, нещо от улицата - трябва да преведеш посланието чрез медиума, с който работиш.