Синя зона. Зелена зона. Зона на комфорт... Заменяме четирите колела с четирите крака на симпатичен ретро стол. Сядаме насред паветата, напук на всички маркировки, които обозначават, че мястото е за коли, не за хора. Някъде наоколо са разпилeни списания, а в главите ни бушуват хиляди мисли от сорта на: "Ами, ако някой поиска да паркира" или "Дали и колко ругатни ще отнесем". Излишъци... всичките тези неща са излишни.
"Паркираме" се, с компактния Canon EOS M100, на точно минута от офиса, виждаме прозорците, а зад тях бюрата си... и въпреки притеснението - всичко е безвремие, защото добрите идеи, всъщност, се раждат от блаженството на фантазията, на сетивата, на жаждата за различност.
Кой и как ни накара да седнем на стол, повлияни от лятната кампания на Canon -#mynextfirst, насред парко местата на улица "Хан Аспарух"? Отговаряме, и ние, но главно ТЯ - Теодора Павлова, на още скромните 24, в редовете долу>>>
V.S.: Откъде идваш, ти, чудо, наречено Теодора?
Т.П.: От София, детските ми години бяха на ул. „Пиротска“, в стария център, с вековни сгради и усет за история. После гледах София отвисоко, заживях в една от най-високите сгради в града, в по-нова София. Пътувах много, най-вече в Европа. Много градове ми харесаха, но винаги съм се интересувала от атмосферата на мястото, малките улички и детайлите.
V.S.: Каква е твоята история?
Т.П.: След „кварталните“ 134 СОУ „Димчо Дебелянов“ и 32 СОУ „Св. Климент Охридски“, съдбата ме отведе в Софийски университет. Красиви сгради с история и дух. Любимата ми „Културология“ ме научи, че животът е многопластов и копнея да го изследвам. Имах отлични преподаватели, при които изучaвах история, антропология, политика и много други области от световното познание. Не мога да ги изредя всички, но за интересът ми към урбанистиката особено допринесоха лекциите при професорите Райна Гаврилова, Владимир Градев и Александър Кьосев. За магистратура избрах Шведския държавен университет на град Малмьо, където имах честта да бъда приета. Специалността ми даде възможност да изследвам не само миналото и настоящето, но и в бъдеще да спомогна за по-доброто развитие на градската среда. Някак неусетно измина първата година, която беше ползотворна, интересна и много, много различна. За положителните страни на образованието в Кралство Швеция мога да разказвам дълго, но нека да е друг път...
V.S.: Защо два стола, а не три или десет, насред колите?
Т.П.: Идеята за столовете насред колите не е с цел да се създаде цяла градинка, не е да се пречи на шофьорите, а да се напомни на хората, че градът е за тях. Също така, че забързаният ритъм се определя от нас самите и петминутна почивка може да повлияе много положително на психиката и организма ни. Това е практика, която съм наблюдавала в големите градове по цяла Европа. Забързани сме, сменяме едно превозно средство с друго, бързаме от точка А до точка Б, гледаме си в краката, докато ходим по разбитите тротоари (ако ги има, и има място за нас), и забравяме да се насладим на заобикалящото ни.
V.S.: А всъщност какво се крие зад идеята с паркоместата?
Т.П.: Първоначално почти всяка сграда е имала малка градинка, от английското парк (park). (По-конкретно в САЩ и на места в западна Европа.) Тя е била за красота, като граница между частното и общественото, между входа и тротоара. Постепенно, с увеличаването на броя на жителите, броя на сградите, разширяването на градската среда (т.н. урбанизация), кочияшите започнали да спират каретите върху тези градинки, а по-късно и колите. Важното е, че след навлизането на колите, тревата в градинките постепенно започнала да изчезва, заменена от павета и асфалт. Въпреки това продължава употребата на думата и досега, нелепо. Идеята се появи като неочакван резултат. След всяко пътуване с още по-голям интерес се разхождам в София и сякаш наново виждам сградите, улиците, хората и детайлите. Често се спирам по средата на улицата, и откривам странни кьошета и балкони, вътрешни дворове или виждам през отворен прозорец барокови орнаменти по тавана на третия етаж. Така се влюбвам отново в този град, и по-важното - в хората. Независимо, че живеем в столица, е много важно да харесваме хората, с които споделяме дните си, а това е начин да ги опознаем. Кой знае кой ще седне на пейката до нас?..
V.S.: Мислиш ли, че хората биха се навили да пробват подобно нещо?
Т.П.: По-важното е да се замислим върху ползите, върху това, което може да ни помогне след десет години да имаме деца по улиците, а не пред компютрите. Това е само един много малък аспект на живота. Уличното пространство трябва да е част от ежедневието ни, а не само да минаваме през него. Разликата е най-осезаема тъкмо при децата. Аз съм от поколение, което играеше на улицата, нищо, че имахме и парк наблизо. Чувствахме цялата пресечка, че даже и карето от сгради като наш дом. Знаехме кой къде живее, какви домашни любимци има, познавахме съседите, продавачите в магазините, както и те нас, бандата деца. Чувствахме се защитени, всеки ни гледаше от прозореца и знаеше дали сме добре. Пазехме се, пазехме и това „външно“ пространство. Сега сякаш не е така.
V.S.: Дай ни добра причина, заради която да зарежем колите? И всъщност, в България, подобна инициатива обозрима ли е?
Макет на кола, често срещан в големи градове, на мястото на един автомобил могат да паркират десет велосипеда.
T.П.: Движението е здраве, също така е и намаляване на трафика, на замърсяването на въздуха, повече свободно време и един вид създаване на общност. В София се правят усилени опити в последно време, именно за намаляване на трафика. Доколко са успешни… Времето ще покаже. Може би трябва да са по-усилени, по-внезапни и цялостни промените, които ще имат устойчиво въздействие за бъдещите поколения. Начинът на мислене трябва да се промени, а това отнема време.
V.S.: Очарованието на празното парко място се крие в...
Т.П.: Разчупването на нормата. Трябва да осъзнаем, че е възможно нормата да ни ограбва от пространство, което може да ни помага да сме по-щастливи и по-спокойни. Подобно на фланьора от деветнадесети век и аз искам да се скитам в красиви и китни улици, а не в бетон, желязо и стъкло. Често се питам кога за последно минах по тротоар без паркирала кола и ми става тъжно.
V.S.: Още две неща, които би направила за първи път или пък би подтикнала хората да направят за първи път?
Т.П.: Труден въпрос. Отговорът няма да се хареса на много хора. След като поживях в Швеция, се замислих защо там по улиците виждам много повече възрастни и трудно подвижни хора, дали в инвалидни колички или с проходилки и бастуни. Не е защото са по-болни от нас. Виждам ги, защото имат достъп до публични пространства, до тротоари, паркове, градски транспорт и магазини. У нас нямат достъп, изолирани са от градската среда. До голяма степен е същото и за бебешките колички, там са навсякъде. Това оживление се отразява не само в парковете, където сме свикнали да ги виждаме, но и на спирките, и на публични забави. Майките са щастливи, не са изолирани от социалната си среда и отглеждат щастливи деца. Пробвайте, дори мисловно, да се поставите за един ден в такава ситуация на трудна подвижност. Замислете се дали и след месец все още ще имате силите да се преборите с асансьори, стълби, разбити плочки, заобикаляне на коли, пътна маркировка, отворени към тротоара врати на магазини, колчета и заграждения. Не обвинявайте „държавата“ и „общината“, помислете вие как да помогнете, или поне да не пречите.
V.S.: Добре, де, ние се навихме, но как ще накараш някой по-скептичен да пробва?
Т.П.: Нека да седне на стол или на пейка и да си почине, за себе си. Това е. Щом маркировката е сложена от общината, то и пейката може да е там. Въпрос на желание, възможност има.
V.S.: Реално, с това да си изнесем два стола насред улицата не нарушаваме никакви закони, нали така?
Т.П.: Изнасяме ги, но ги поставяме така, че да не представляват пречка или опасност на движението и да не застрашават околните. Идеята тук и сега, с тези столове, не е да започнем практика всеки да сяда където си иска. Важното е да съберем погледите на минувачите, вниманието да се пренасочи. По малките улички в центъра няма нито едно местенце, където да седне човек и да си почине за малко. Общината може да създаде оазиси, които да изпълняват тази функция, временни или постоянни инсталации за зелена София.
V.S.: И не е нужно да заплащаме синя/зелена зона?
Т.П.: Зоната е свързана с правилника за движение по пътищата. Не сме пътно превозно средство, доколкото знам. Столична община трябва да прецени дали печалбата от заплащането на няколко места за паркиране е по-важна от добрите практики за пространството на гражданите. Към момента паркирането на велосипеди е рисково и често трудно дело. Може би, ако се съчетаят вело паркинг и място за отдих… Друга възможност е на платените места, когато не се използват, за няколко часа да се сложат по едно-две столчета, за общото благо.
V.S.: Благодарим ти, Теодора, много ни зареди!
Т.П.: И вие мен, благодаря и аз!
Благодарение на: Щрак! Щрак! Canon EOS M100 + неверояното качество на изображението + функция за селфита, bluetooth и wi-fi, два стола, едно паркомясто и две момичета #mynextfirst here is complete! Краен резултат = нов жесток начин за бърз релакс!
What's yours first next?
More from View Sofia
Вижте кой е победителят в конкурса "Летни истории" на Canon!
Дария Симеонова е победителят в конкурса „Летни истории 2017“ на Canon
Стил урок на седмицата: KEEP YOUR SHIRT ON!
Нямаме намерение да влизаме в обяснителен режим по повод безбройните положителни качества на ризата, всеки ги знае, всеки ги прилага.
10 дестинации, които може да обиколите за 10 000 евро
10 дестинации, които може да обиколите за 10 000 евро...