За разлика от повечето дизайнери и креативни директори, залагащи на буквализма като на единствена възможност, Алесандро Микеле оставя работата си в Gucci отворена за всевъзможни интерпретации. Никога не се съсредоточава върху специфична ера, специфична локация, определена идея - напротив, творчеството и вдъхновението му винаги е като странна смесица от интериори като този на емблемата на Холивуд Chateau Marmont, ренесансово послание - memento mori, клъч от шотландски тартан и Елтън Джон на римско гробище - за разкош. Какво означава всичко това? Микеле иска да решим за себе си, да се вдъхновим по индивидуален начин, да "смелим" изкуството му всеки за себе си.

Този сезон Креативният заменя Париж за Холивуд - ехото от 70-тарския Париж отеква в полза на 40-те и 50-те с цялата грандиозност на музикално-танцувални мюзикъли, принадлежащи на именно този Златен период. Разточителен old-school блясък, тежко падащи материи, ярки цветове, аксесоари за коса, пайети, принтове, строги кройки, подредени ретро букли, дебели токове, масивни брошки, танцувални обувки и въобще всичко, за което се сещате, когато чуете мюзикъл или специфични заглавия като An American in Paris (1951), The Band Wagon (1953), Cover Girl (1944), There's No Business Like Show Business (1954), Gentlemen Prefer Blondes (1953) и Singin' in the Rain (1952), от които Микеле се вдъхновява, за да сътвори Gucci Карнавала.

Майсторските кадри, дело на Глен Люкфорд, можем да видим и сякаш чуем, в галерията горе>>>