Всеки четвъртък на страниците на ViewSofia, ще можеш да четеш материалите на Ани Коджабашева. Познаваш я като един от международнуте ни редактори, който всяка седмица ни изпраща писма за живота в Ню Йорк.
Тази седмица Ани разказва за едно много артистично място, което ти вече познаваш в подробности от предишен материал.
Събитието, за което искам да ти разкажа, е много специално и не знам откъде да започна… Затова по стар моден навик ще започна от обувките. На това танцово изпълнение всички жени в публиката носеха страшно високи токчета, а танцьорите бяха боси върху дървения под.
Намираме се в Dia: Beacon, музей за съвременно изкуство, който се помещава в бивша фабрика на север от Ню Йорк. На този ден, втори май, тук се състои светско събиране и пърформанс от историческо значение.
(Снимка 1: Trisha Brown Dance Company, Opal Loop/Cloud Installation #72503 (1980), with Nicholas Strafaccia, Elena Demyanenko, Tamara Riewe, and Dai Jian. Performance at Dia:Beacon, Beacon, NY. May 2010. Photo: © Stephanie Berger.)
Trisha Brown Dance Company, Opal Loop/Cloud Installation #72503 (1980), with Nicholas Strafaccia, Elena Demyanenko, Tamara Riewe, and Dai Jian. Performance at Dia:Beacon, Beacon, NY. May 2010. Photo: © Stephanie Berger.
Роклите (и имената) на посетителите правят повече впечатление дори и от гигантските скулптури в галериите. Тук са Клоуи Севини (Клоуи Севини!! На живо!) в ефирен леопардов гащеризон, както и управителите на модната къща Гучи. Фондацията Dia е поканила най-големите си дарители и приятели, музеят е затворен за външни лица и е забранено е да се снима. Но настрана светските фанфари. Двете танцови произведения, на които ставаме свидетели, са неповторими.
Преди да ти разкажа повече, редно е кратко уточнение за това как имах късмета да се озова тук, за да не си помислиш, че съм станала моден магнат или признат художник. Уви, още не – просто по един ден на седмица работя на неплатен стаж в Диа.
И така, тази неделя беше специална не само заради специалната публика, но и заради изпълнението на легендарното танцово студио Trisha Brown Dance Company.
Триша Браун е известна с произведенията си от 60-те години насам, когато модерният танц (донякъде благодарение на нея) се превръща в изкуство. Тя измисля нов език за тялото - свободни завъртания на гръбнака и ставите, несъгласувани движения.
Trisha Brown Dance Company, Figure 8 (1974), with Leah Morrison, Laurel Tentindo, Tamara Riewe, Elena Demyanenko, Dai Jian, Nicholas Strafaccia, and Samuel von Wentz. Performance at Dia:Beacon, Beacon, NY. May 2010. Background: Michael Heizer, North, East, South, West, 1967-2002. Photo: © Stephanie Berger.
Триша Браун пише хореография, в която хора се спускат надолу по фасадата на жилищна сграда в Манхатън; в друго изпълнение танцьорите балансират единия край на дълга греда с главата и стъпалата си. Творбите й често превръщат архитектурата в танц или вдъхват живот на скулптури, а Триша нарича себе си „зидар с чувство за хумор”.
Тази неделя ставаме свидетели на два танца. В първия участва самата Триша Браун, която не се е появявала пред публика от години – за нюйоркската артистична тълпа това е голямо събитие, макар че се случва пред много малка и избрана публика.
Триша Браун е красива, миниатюрна жена с бяла къдрава коса. Облечена е в бели дантелена блуза и прав панталон с ръб, има червен педикюр на босите си крака. Гъвкава е като клонче на цъфнало дърво. Триша е на 74 години. Изпълнението е без музика и прилича на серия плавни поклони и прегръдки между нея и младите й танцьори.
Триша обхваща с ръце главата на партньорката си и я слага да легне върху рамото си, докато в същото време другите две двойки танцьори се държат за ръце, навеждат се и се протягат един към друг. Мисля си: ето че има любов без думи.
Trisha Brown Dance Company, Group Primary Accumulation with Movers (1973), with Tamara Riewe, Laurel Tentindo, Samuel von Wentz, and Elena Demyanenko. Performance at Dia:Beacon, Beacon, NY. May 2010. Background: Michael Heizer, North, East, South, West, 1967-2002. Photo: © Stephanie Berger.
Вторият танц е съвсем различен - на тъмно и с много резки движения. Четирима танцьори изпълняват несинхронизирани фигури насред облаци дим. Страховито е! Всеки от танцьорите си има свой набор движения, с които може да импровизира, и може да спре, когато реши. Цялото изпълнение е като дълъг разговор между участниците, които търсят общия си език, внимателно се опитват да се доближат или ядосано се дърпат за дрехите. Отново няма звук, но затова пък има четири ритъма, всеки от изпълнителите си има свой собствен.
Движението може да продължи безкрайно, но след двайсетина минути танцьорите плавно спират. След изпълненията на Trisha Brown Dance Company публиката се оттегля на обяд с много шампанско в зала с огромни платна на Анди Уорхол по стените. Покровителите на изкуствата и на модата в Ню Йорк са се събрали да отпразнуват успехите си от последната година.
Trisha Brown Dance Company, Work in Progress (2010) with Elena Demyanenko. Performance at Dia:Beacon, Beacon, NY. May 2010. Background: John Chamberlain, Ultrafull Private, 1967. Photo: © Stephanie Berger.
Спомням си известните думи на Триша Браун, че й се иска публиката „да не разбере дали съм спряла да танцувам” (So That the Audience Does Not Know Whether I Have Stopped Dancing). Т.е. животът да се превърне в танц, да обръщаме внимание на движенията си… Възхитена съм от дребничката, облечена в бяло жена и решавам да се запиша за курс по съвременeн танц следващия семестър в университета с надеждата след 55 години да изглеждам като нея.
Моето пожелание към теб за следващата седмица е винаги да има повод да танцуваш.
www.diaart.org
http://www.trishabrowncompany.org/
