Палми Ранчев е български поет, белетрист, сценарист, боксьор и треньор по бокс. Роден на 9 февруари 1950 г. в София. Юношески национален шампион по бокс /1966/, трети при мъжете /1969/. Завършва ВИФ, специалност бокс, тренира още таекуон-до и карате. На 31 е заслужил треньор, вкл. в "Олимпийски надежди" и националните отбори за мъже и юноши, националния отбор на Ирак.

Петте любими книги на Палми Ранчев

Над 40 негови възпитаници са медалисти от европейски и световни първенства за мъже и юноши. Бил е собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Пише поезия, разкази и романи, а днес попълва нашия Летопис на смутното време така:

Не си спомням кога за последен път ми се е налагало да остана през целия ден вкъщи. Трябва доста да се поразровя в паметта си. Сещам се за дните, през които живея в по-дълъг текст, и само за кратко си позволявам да се отделя от героите и ситуациите, в които се намират. Или когато съм болен. Имах възпаление на нерв и едва се движех. Тогава останах в леглото няколко дни. Случаите нямат общо със ситуацията сега. Освен обездвижването. И необичайното напрежение да съм сред най-близките хора - дъщеря, съпруга - по цял ден. Чета всичко в Интернет за коронавируса. Откривам доста противоречия. И съм склонен да приема, че нищо не е такова каквото го представят. За съжаление опасността няма определено лице. Може би най-близо до нея са фотографиите и видеата от болниците. Показват лекари, сестри и неколцина оздравели, или говорят за тях. Мъртвите са бройка. И вероятно така е по-добре.

Вчера излязох до близкия магазин. Всичко наоколо изглеждаше напълно нормално. Само дето нямаше хората по иначе оживената улица. Затворих се в себе си, продължих с наведена глава. Разминах се последователно с две жени и отбелязах, че едната вдигна шала си пред устата, а другата отстъпи настрани, за да се разминем според указанията на лекарите, на метър и половина един от друг. Инстинктивно щях да направя същото при следващото разминаване, но само още по-ниско наведох глава. Постепенно осъзнах колко лесно започваш да виждаш опасност във всеки непознат. Имаш подходящо обяснение. Всеки наоколо може да е носител на вируса. Затова разстоянието и нежеланието за близост са оправдани. Превръщат се в обичаен начин на общуване. Разстоянието метър и половина един от друг трудно ще се превърне в метафора. Остава спасителна дистанция, на която опасността от зараза е по-малка.

В следващия миг ми се сториха безсмислени и размишленията, и страховете, не само моите, но и на другите хора. Така е докато съм се абстрахирал от възможността да се разболея. Но се чувствам доста по-спокоен, когато пред магазина чакам на разстояние метър и половина от други двамата като мене, а после дребен мъж, от така наречения "средиземноморски тип", ми подава пластмасови ръкавици. Редът успокоява. И когато се връщам вкъщи старателно си мия ръцете. Сменям дрехите. Получил съм съобщението от Марио, шефа на клуба, в който тренирам три пъти седмично, да направя клип с упражнения. Марио иска кратко видео, с което да поддържа духа на хората, които до скоро тренираха в клуба. Първо чакам да се изпотя и едва тогава правим с дъщеря ми два половин-минутни клипа. После продължаваме тренировката. Обездвижването като през последните дни започва да става потискащо. Все пак знам, че освен спорта, другото спасение, лично за мен, са книгите на бюрото. С тяхна помощ се надявам да прекарам сравнително безопасно безвремието, в което постепенно се пренасям.

Продължавам да чета "4321", на Пол Остър. Беше изчезнала в общата бъркотия от книги и намерения. Чувствам се нервен и установих, че не мога да се съсредоточа върху чуждата история. Начинът на разказване ми се струва муден. Едва ли авторът е виновен за състоянието ми. Прехвърлих се на фотьойла срещу прозореца и зачетох "Курс по обща семиотика" от Жан-Мари Клинкенберг. И тази книга чета с продължителни прекъсвания. Установявам се за по-дълго върху "История на анархизма" от Жан Препозие. Така, в прелистване на непрочетени до края книги, достатъчно дебели, за да ги чета поне месец, чакам вечерта. В осем часа ще отворим - както и снощи - прозореца, за да се включим семейно в аплодисментите заради лекарите и сестрите, за които навсякъде по света не достигат предпазни маски и облекла. А те въпреки това продължават да са там, където не се чуват аплодисментите ни вечер...

Летопис на смутното време: Юлиан Дайнов
Летопис на смутното време: Николай Гюлеметов
Летопис на смутното време: Мария Касимова-Моасе

Из "Летопис на смутното време", романът на страхотната Вера Мутафчиева от 1965-66, чието заглавие взимаме назаем за тази поредица на View Sofia:

"Защото хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло."

"Но аз си викам пък: дали винаги мисълта води движението? Дали не се случва и така, че самото движение да принуди хората към мисъл?"

"Стига сте били доволни, дето още не са ви ограбили и заклали; стига сте броили своето жалко благополучие, за връх на човешките пожелания! Има нещо над него, отвъд него. То никога не е било тъй лесно постижимо, както днес."

More from View Sofia

Филмовият фестивал във Венеция започна. Ако си носим маските, гледаме страхотна програма!

Movies & TV преди 3 години

Маските са задължителни, на прожекциите ще спазваме дистанция, а дистанционните термометри ще са през цялото време там, за да бъде кино фестивалът колкото прекрасен, толкова и безопасен. 

Една жена на 31: Коледна приказка с Евгения Джаферович

Celebrities преди 3 години

Декември е най-нежният месец. По женски пием кафе и откриваме тайни, потапяме се в живота и черпим наслада, вдъхновение и красота. Четем!

Истории от живота: Оливия де Хавиланд, последната дива на Холивуд

People of art преди 3 години

Вероятно последната от Дивите на Холивуд, Оливия де Хавиланд, звездата с аристократична осанка и класическа хубост почина в събота в дома си в Париж. Ливи, както я наричат, бе на 104.