Книгата 
Навлизането в трийсетте години може да е плашещо за всяка жена, особено когато тя се чувства незадоволена от живота си до този момент и живее в огромен град като Лондон. Вероника е една от тези жени. С неясна кариера, многократно разбивано сърце и банкова сметка постоянно на нулата или на минус, тя отчаяно иска да промени живота си, но не знае как. Вървейки по улицата случайно попада на магазинчето на щастливата случайност и започва да се учи как да използва „огледалните неврони“, за да кара хората около нея да са щастливи и най-вече самата себе си.
Вечните й вътрешни борби обаче не й пречат да се събере с четирите си най-добри приятелки в една епична вечер на алкохол и откровения. На другата сутрин се оказва, че три от тях са тръгнали да търсят „истинското си аз“ в три различни краища на света и Вероника трябва да ги открие преди да е станало късно. Лос Анджелис, Абу Даби и Йерусалим са само три от местата, които Вероника и единствената й останала приятелка- Клара се впускат в приключение с много емоции, странни хора, приказни дестинации, билки и отрови, както и криминален елемент.

„Повикът на щастливата случайност“ е история на предизвикателствата на днешния живот и това до колко всеки един от нас може да тества собствените си възможности когато съдбата реши да го изпита.



Авторът 
Станислава Кара е журналист и писател. Посетила е много и различни места от далечния Изток до малко по-близкия Запад. Обича да се среща с хора от всички слоеве на обществото - държала се е като истинска дама с президентите на Украйна и Колумбия, посетила е гетата в Индия и е виждала боливудска звезда в петзвездния хотел отсреща, яла е мравки в Богота и знае, че няма по-добър масаж от този за шест долара на плажа в тайландските острови.

Станислава не вярва в това да имаш едно любимо място, филм или книга, просто защото за нея самата те са твърде много. Всичко в този живот трябва да се изживява силно и истински. Поради тази причина смята да продължи да пише и да се среща с интересни хора като холивудските легенди Кевин Спейси, Уилям Дефо и Том Харди, например, които интервюира миналата година. Кевин Спейси дори приема с голяма охота като подарък дебютния й роман „Фалшът е начин на мислене“, разбира се, в английската му версия. Блогът й stasykara.tumblr.com следи най-интересното от света на киното и телевизията, както и изкуството и пътешествията.
Станислава се надява един ден и нейните книги да се появят на голям или малък екран. А дотогава кои знае какво още ще има да разкаже и покаже.



Откъс от „Повикът на щастливата случайност“

Леа нервно пушеше цигaри и наргиле едно след друго, когато ѝ звъннахме. В Абу Даби беше вече нощ и целият град светеше. Този огромен мегаполис приютяваше хора от всякакви религии и финансови възможности, но обичaше луксa повече от всичко. Никога не бяхме очаквали, че може да намерим Леа там. Та тя не беше авантюристка в смисъла на смелост, а живееше ден за ден и чакаше нещо да ѝ се случи. Сама не предизвикваше съдбата си, а се надяваше тя да я предизвика.

Ние с Клара се настанихме в хотела си. Обединените арабски eмирства бяха рай за чужденците на почивка и тези, които имаха пари. Другите дошли да търсят късмета си от Филипините, Индия, Индонезия, Пакистан или африканските държави работеха много и изпращаха пари вкъщи. Местните не ги третираха кой знае колко добре, но поне имаха работа. Товa, което веднaгa ни впечaтли, беше фaктът, че всеки емирaтец се раждаше с добро финансово състояние и можеше само да го доразвива. Държавата се грижеше за обучението им, дори когато то бе в чужбина, и държеше емиратците да имат определени привилегии. Те не чакаха на опашки, не работеха в обслужващия сектор и имаха право да си вземат до четири съпруги, на които бяха длъжни да осигуряват охолен живот, както и да обръщат еднакво внимание. Всеки емиратец можеше да се разведе с която и да е от съпругите си, стига да кажеше пред свидетел „развеждам се с теб“ четири пъти, и бе свободен да вземе нова. Първата му жена обикновено трябваше да е от Емирствата, втората от заобикалящите държави, като Ливан, Сирия, Йордания, а пък третата и четвъртата можеха вече да са европейки и често бяха източноевропейки. Жена от Емирствата пък, не дай си боже, да поискаше да се омъжи за чужденец, децата ѝ не получаваха нищо от полагащото им се богатство като местни. Може би се досещате, че нямаше много такива жени. Веднага установихме, че за чужденките не беше проблем да са по-разголени, но местните жени бяха задължени да носят черната роба – абая, а пък мъжете бялата – диш-даш.
– Хрумва ли ти защо Леа може да е тук? – попита ме Клара.
– Наистина не знам. Доколкото ми е известно, тя няма никаква връзка с арабския свят, та тя дори не харесва арабите. Ти ми кажи, ти живееш с нея!
– Преди няколко месеца, като се прибрах една вечер и я заварих да плаче, но наистина не знам причината. Попитах я, но тя ми отвърна, че е просто от скука от всекидневието.

Леа Иванова беше кръстена на известната българска певица от миналото в семейството на музиканти, които бяха доста разочаровани, че тя не притежаваше техния талант. Идваше от планинското градче Смолян и след като изчете всички възможни книги, на които попадна, докато растеше, замина за Лондон изпълнена с приключенски дух, където откри мъжете и секса. Те взеха, че ѝ харесаха повече от книгите. Леа беше много изненадана, когато ѝ се обадихме и ѝ казахме, че сме в Абу Даби. Тя явно не искаше никой да я намери. Съгласи се да се срещнем в модерен бар на 62-рия етaж на небостъргач, откъдето имaше убийственa гледкa. Музиката беше приятнa, а вътре беше пълно с всякакви хора – най-вече европейци, жадни за съкровищaтa нa този град. Зарадва ни се, но не можеше да скрие и разочарованието си, че предстоеше да ни изуми с историята си...