Следва

„НепознатиТЕ” откриват Ани Лейбовиц в „Ермитажа”

SUCCESS&THE CITY: Главният сценарист на "Под прикритие" Ваня Николова: "Успехът често пъти не може да те научи на нищо"

Ваня Николова е гостът ни тази седмица в рубриката на успеха Success&The city. Тя е главен сценарист на втория ...

People of art преди 12 години

Ваня Николова е гостът ни тази седмица в рубриката на успеха Success&The city. Тя е главен сценарист на втория сезон на най-скъпия, и, по-наше мнение, най-добър телевизионен сериал в България - "Под прикритие".
Запознайте се, ако не я познавате. Насладата е гарантирана. Дано и продължението на сериала се окаже гарантирано. Екипът, както и зрителите, го заслужават без съмнение.

Комбинацията, която природата е заложила във Ваня Николова е проста, и затова гениална. Малко от класическата женска интуиция, доста от чувствителността на най-финия зодиакален знак Рак, много чисто физическа красота, с фокус магнетични сини очи, великолепна бяла кожа и червена коса, която умопомрачително й отива. И още - ужасно много работоспособност и талант на редактор, сценарист, продуцент, които следим и на които се възхищаваме поне от 8 години назад, когато Ваня работеше като продуцент на "Тройка по никое време" в зората на ТВ7.

Последва шеметно време, в което Ваня оглавяваше българското издание на MAX, и което, от гледна точка на позициите на изданието на пазара, бе най-силното време за списанието у нас. За времето, в което бе главен редактор, Ваня вдигна летвата толкова високо, че никой след това не успя да достигне или дори да доближи успеха на екипа й.

Сантимента си към онзи период Ваня Николова обобщава така: "този проект беше силен, много силен. И до днес го чувствам сякаш ми е дете, и след него ми трябваше време, да поостана отстрани, да се уталожат нещата и после да започна наново.".

"Един ден ми звънна Теодора Василева, главен сценарист на „Стъклен дом“. Трябваше да прави екип за „Под прикритие“. Минах през един тест, след който известно време никой не ми се обади. Реших, че толкова съм се изложила, че на колегите им е неудобно да ми кажат. Е, не е било точно така. Няколко седмици по-късно вече работех в „Под прикритие ".

"Обичам моментите, в които започваме да измисляме историите. Някои наричат това брейнсторминг – на български това се превежда като „каране“. Дали това което прави Джаро е в образа му, трябва ли Миронов да е най-лошият, трябва ли Маргарита да бъде изнасилена, Попов може ли да бъде малко по-гаден – ей за такива неща може да се спори с дни. Когато филмът или сериалът свърши обаче, никой няма да помни цялата история. Хората обикновено помнят сцени.“

Това е само част от предварителния разговор. Ако можехме, щяхме да си говорим десетки часове с тази магнетична жена. Но понеже не можем, отново ще прочетем прекрасното ни интервю с нея. Ето го.

V. S. Вторият сезон на „Под прикритие” приключва. Очакваше ли такъв голям успех, когато стартирахте проекта?
Ваня Николова:
По принцип числото 2 може да ти свие страшен номер, ако не знаеш как да подходиш към него. Това го научих от главният редактор на италианския „Макс”. Когато пуснахме първия му брой в България, в желанието си да шашнем публиката, направо се бяхме удавили в текстове. Тогава Джузепе Ди Пиаца ми каза: вторият брой ти е най-важен. С него може да свалиш нивото, което вече си задал, или обратното, да се поправиш, ако си сгафил. Излиза, че в математиката две може и да е повече от едно, но при периодичните продукти, включително сериалите, това въобще не е задължително. За това не сме се изхвърляли в очакванията си.

Публиката е като разглезена любовница. Ще стои с теб, докато й е интересно. А първият сезон на „Под прикритие” така й влезе в сърцето, че битката беше по-скоро как да си остане там. За това си казахме, че няма да ремонтираме това, което работи, а това, което не работи. Дадохме повече възможности за добри актьори, които в първи сезон бяха в миманса, вкарахме допълнителни персонажи и изнесохме интригата на друго ниво. Това беше откровен риск, защото феновете са много чувствителни и реагират моментално на промените. Но пък, който не рискува, не пие шампанско. Сега, когато сме почти на финала, мисля, че с общите усилия на сценаристи, режисьори и продуценти вторият сезон на „Под прикритие” си изигра добре картите.

V. S. Как се правят успешни сериали в България, така че да не се дублират с всичко правено до момента?
В. Н.
Трябва да си без аналог. „Под прикритие” спечели, защото беше точно това. Той не се дублира със „Стъклен дом”, въпреки че Теодора Василева и Георги Иванов, неговите главни сценаристи, разработиха и първия сезон на „Под прикритие”. Затова на тези, които искат да правят оттук нататък „полицейски” сериал, ще им е доста по-трудно.
Втори ли си, трябва да си на ръба на гениалността, за да не каже публиката, че това вече го е гледала или чела. Ще дам един банален пример. „Секса и града”. Най-грубо нещата се движат около четири неомъжени жени и техните проблеми. „Отчаяни съпруги” – четири омъжени жени и техните проблеми. Формулата звучи познато, но и не съвсем. Тук се „радваме” на обратното – дублиране на едно и също съдържание непрекъснато. Един ситком на гърба на друг. Едно музикално шоу на гърба на друго. Един водещ с балерини и бенд срещу друг водещ с балерини и бенд. Това е някаква налудничава стратегия, която уморява зрителите и ги кара да се държат като от Левски и ЦСКА.

V. S. Какво не харесваш в българските сериали?
В. Н. Това, че се очаква от тях да правят едва ли не по няколко сезона на година. Например „Щети” се излъчва веднъж годишно. Затова един епизод там стига до осемнайсет редакции. Ако обаче „Щети” се излъчваше три пъти годишно, епизодите в сериала едва ли щяха да имат и по една редакция. А за да стане едно нещо добро, трябва да се пренапише доста пъти. Така че не мога да кажа какво не ми харесва в нашите сериали, защото знам в какви условия се работи. Българските сценаристи са на принципа, който изповядват и в МОСАД: трудното го правим веднага, за невъзможното ни трябва малко време.



V. S. Сериалът отразява ли действителността в България? Вдъхновен ли е от реални събития и персонажи?
В. Н. Смесено е. Казваме си, че това не е документален филм, и ние не се съобразяваме на сто процента с истинския живот. Най-важни са историите на героите и техните отношения. Но бедният живот не закъсня да ни опровергае. Имаше няколко момента в сериала дотук, които изпревариха реални събития буквално с дни. Затова феновете решиха, че имаме врачка в екипа. А всъщност говорим за консултанта ни Слави Ангелов, който познава страшно добре правилата и принципите на света, за който пишем и доста ни помогна в този сезон.

V. S. Как се работи по-добре – с мъже или жени?
В. Н. Този сезон работих само с мъже и много се забавлявах. Но когато говорим за идеи, няма значение към коя врата на тоалетната се насочваш. Тъпата идея си е тъпа идея и тя може да бъде родена както от мъж, така и от жена. Другото опира до характери. Работата по написването на един сценарий изисква хората да са като скачени съдове. Ако по скалата от едно до десет егото на сценариста е десет, няма никакъв шанс да се роди нещо добро в екип. Затова се научих бързо да се отказвам от идеите си и да си признавам, когато не работят. Както и да приемам бързо нещо, което е по-добро от това, което аз имам в главата си.

V. S. Кои са положителните качества, които гарантират успеха?
В. Н. Наблюдавала съм успели хора отстрани. Повечето от тях са изключително търпеливи. Важно е да се научиш да чакаш. Често пъти натискаме за неща, които не се получават, защото сега не е моментът. Например Дик Роу, мениджъра на първата звукозаписна компания с която „Бийтълс” са искали да сключат договор, ги отрязва с мотива, че модата на четири пича с китари залязва. Това е един от най-големите бизнес гафове на двайсети век, но Бийтълс все пак се превръщат в икони.

V. S. Чувстваш ли се успяла?
В. Н. Не в смисъла, който се влага обикновено. Успехът е относително понятие и често пъти не може да те научи на нищо. Напротив. Отпуска те, защото се успокояваш и започваш да правиш глупости. Ние, българите, сме царе в това отношение. Отваряме един клуб или ресторант, напълваме го с клиенти, и после започваме да лъжем в сметките, в грамажа, като сложим и такса за тоалетната и мястото залязва. Затова намирам, че успехът по тия географски ширини не се отразява здравословно на никого.

V. S. Сблъскваш ли се със завист и отрицателна енергия от хората?
В. Н. Не се замислям над това. Гледам да общувам с хора, които харесвам, и които ме харесват, така че отдавна вече не ми пука какво се случва зад гърба ми.

V. S. Как изглеждаш, когато си най-успешна?
В. Н. Има един израз „изглежда като обичана жена”. Това се случва с повечето от нас, когато влизаме в нова връзка. А ако говорим за работа – когато правя нещо, на което хората реагират добре, тогава изглеждам недоспала.



V. S. Кое ти носи по-голямо удовлетворение да видиш работата си на лист хартия, или на екрана?
В. Н. Мисля, че шансът ме покри, защото изживях и двете неща. Списание „Макс” беше мое бебе и винаги ще си остане такова. С колегите ми седнахме пред двеста бели страници и трябваше да ги запълним от първата до последната, при това борейки се с още 600 списания на пазара. Такава беше статистиката през 2006-те. Бяхме в пълен шок, защото идвахме от телевизия. Със сериала стана обратното. Последните три години работих в списание. Когато ме поканиха да работя по първия сезон, трябваше да си сменя часовника. Нещо, което си правил за месец, сега трябваше да се изпише за няколко дни. Отново шок. Но пък сериалът дава друг вид удоволствие. Например да пишеш за страхотни актьори, които като малък си виждал само на снимки.

V. S. Каква искаше да станеш като дете?
В. Н. Мечтаех да работя „студентка”. Понеже съм студентско бебе, мислех, че това е професия. Нещо като „студент е моя татко, студент ще съм и аз”. После стана така, че завърших семестриално история през 1998 и започнах работа. Дипломирах се чак през 2002. Така че сбъднах детската си мечта. Даже прекалено.

V. S. За какво никога не ти остава време?
В. Н. За всичко полезно. Например за спорт. Това е едно от нещата в списъка „т’ва го почвам от утре”, до което въобще не мога да стигна.

V. S. От къде черпиш вдъхновение?
В. Н. От хората около мен. От историите, които ми разказват. Сега се сещам за една конкретна, която доказва, че животът често пъти е по-голям от всякакви сценарии.
Познавах една страхотна жена, на петдесет и няколко, невероятен бохем, която все още обичам, макар че нея вече я няма. Преди две години й откриха рак. Оставаха й няколко месеца живот. Тя беше с пълното съзнание, че си отива. В последните си дни обаче тази жена успя да организира дори собственото си погребение. В детайли. Тази нейна сила на духа ме потресе. И когато стигнахме до сцената, в която Куката влиза в църквата, тя можеше да бъде само една – Куката организира собстеното си погребение. Това е трудно да го измислиш, освен ако не си го видял с очите си.

V. S. Извън този „мъжки свят” къде остава женствеността и суетата?
В. Н. В гардероба. Обожавам хубавите дрехи и обувките с висок ток, но ако трябва да се придържам към тях ежедневно, по-добре да си сменя професията. Което не означава, че не съм суетна.

V. S. Кое е най-силното ти оръжие за съблазняване?
В. Н. Думите.

V. S. Какви са сутрешните ти ритуали за разкрасяване?
В. Н. Душ, много лек грим, кафе и интернет.

V. S. Има ли подем в българското кино?
В. Н. По-скоро раздвижване в добра посока. В него има разказ, нещо, което до скоро въобще не му се отдаваше.

V. S. Къде се вижда Ваня Николова след 10 години?
В. Н. Далече от компютъра.



В неделя ot 20.45 по БНТ1 очаквай последния епизод на "Под прикритие" сезон 2.

 

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 9 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра