– Хубаво е, че пиша тази книга – помислих си след това. – Така поне ще остане документ за живота ми. Ако бъде като с руското участие в борбата против нацизма, може някой и да ме спомене в историята като пекар или, не дай си боже, като шлосер. Моят холивудски приятел задълбочи идеята за извънвремевите особености на забравата.
Това ме накара да се запитам как хората още преди не са видели, че плесенясалият каймак е историческо творение, понеже е известно, че плесента съществува по‑дълго от каймака? При откриването на тази тайна беше важно да се разбере защо след големите кризи идват войни, а хората едва след излизане от историческите сътресения откриват изумителни неща.
Защо антибиотикът не е бил открит и преди Втората световна война? Ако вече се е криел в плесента? Защото тайната формула вещо се е криела в забравата. Паметта, като дневна стая на забравата, не е отворила вратата си и не е допуснала скритата съставка да мине през коридорите й и се постави на нейно разположение.
Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?“, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели. Забравата, по‑късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване.
Защото колкото по‑скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ „А къде съм аз в тази история“, толкова по‑бързо напредваш. Така е и в личния живот. Колкото по‑скоро забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по‑скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.
По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на „Бийтълс“, Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по‑лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.
И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най‑много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за „края на историята“, която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най‑значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...
Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:
„Абонатът в момента не е достъпен...!“
Емир Кустурица е роден на 24 ноември 1954 г. в босненската столица Сараево в мюсюлманско семейство със сръбски корени. Дебютира в голямото кино с филма „Спомняш ли си, Доли Бел?“ през 1981 г., който печели „Златен лъв“ във Венеция и наградите на ФИПРЕССИ, АГИС и СИДЛАК на националния фестивал в Пула. Следва талантливият „Баща в командировка“, заслужил „Златна палма“ в Кан и номинация за „Оскар“ за най-добър филм от неанглоезична страна. Нови възторзи и отличия му носят „Циганско време“, „Аризонска мечта“, „Ъндърграунд“, романтичната комедия за ромските нрави „Черна котка, бял котарак“.
Тази седмица излезе новата автобиография в библиотека „Амаркорд“: книгата „Смъртта е непотвърден слух“ на знаменития сръбски режисьор Емир Кустурица.
Цена на книгата: 14 лв.
More from View Sofia
Win it: „Aутопсия на една любов”
Душата, когато чете...
Четиво в четвъртък: Oткъс от "Вакантен пост" на Джоан К. Роулинг
Бари Феърбрадър нямаше никакво желание да ...
Четиво в четвъртък: "Креативността" от Луис Басат
Луис Басат е роден през 1941 г. в Барселона. На 25 годишна възраст създава своята първа рекламна агенция, а през 1975 основава Bassat & Asociados с трима души, половин клиент и...
