Тя е кинозвезда, но не обича да я снимат на червения килим. Пуританка е, но се снима топлес. Смятана е за модна икона, но обича оранжавеещия тен от спрей кабина. Кристен Дънст е пълна с противоречия – и точно затова е толкова забавно да я интервюираш
от Danielle Pergament
„Моля ти се, само не пиши: „Тя се завърна!” Защото никъде не съм ходила.” С Кирстен Дънст се познаваме само от 10 минути, но вече се разбираме прекрасно. Тя не иска да напиша за нея поредния скучен портрет на звезда. И мрази статиите, в които се обявява, че се е завърнала към актьорската професия. А как тогава иска да изглежда материалът за нея?
„Знаеш ли какво ми харесва? – казва Кирстен. – Обичам да чета разни неща за предпочитанията на хората – кой е любимият им ресторант например.” „Ами, добре тогава, кой е любимият ти ресторант”, питам аз?
„Roberta's в Бруклин.” Пауза. Тя ме поглежда очаквателно, с кокетно сгънати в скута ръце. След това лицето й сякаш угасва. „Права си, това звучи скучно.”
Седим в кафенето на ултрамодерния нюйоркски хотел Jane. Над нас мъркат вентилаторите, окачени на тавана, а следобедната светлина се процежда през щорите на прозорците. Това е от онези места, на които се събират много-красивите-и-не-съвсем-работещи-хора – писатели, модели, актриси. Кирстен е с къс тъмен маникюр и леко размазан снощен грим – и двете са „наследство” от фотосесия, която е снимала до сутринта. Тогава й хрумва друга идея. „Харесва ми, когато интервюто се съпровожда от някаква случка. Ето днес например исках да си купя кърпи за банята и можехме да го направим заедно.” Деликатно отбелязвам, че разглеждането на купчини пешкири не предразполага особено към някакъв смислен разговор. „Пак си права. Какво толкова мога да кажа: „Тези са меки, а онези са красиви.” „А там има едни още по-хубави – добавям аз. – Ооо, дали са от египетски памук?” – „Мда, спретнахме си текст за домакинско списание.”
Стоп. Четвърти дубъл.
„Знаеш ли какво още не ми допада. Много хора ми задават въпроси, базирани на предишни мои изказвания. Това не е интервю. Просто ми връщат обратно старите цитати.” Поглеждам в тетрадката си и дискретно задрасквам въпросите от 7 до 15. „А сега не можеш да ме питаш и за филма „Меланхолия”, защото в главата ми са останали само стандартните отговори по темата.” „Ами, добре – отговарям. – Мога просто да напиша: „Срещнахме се в едно заведение. Тя e много готина. Край.” – „Защо не?! Това би било страхотно. Най-любимото ми представяне на знаменитост на всички времена.”
Супер. Само дето това е списание за мода и женски работи, а Кирстен със своята винтидж визия е модна икона за стотици хиляди момичета. Заявявам й твърдо, че сме тук, за да си говорим за стила й. „Това е доста по-забавно от дълбокомислените въпроси за пътя, по който вървя. Окей, нека обсъдим модата!”
Днес тя е с доста износени велурени боти и ефирна черна рокля на малки цветенца, която размотава с ръце. „Харесва ли ти? – пита ме, свеждайки поглед надолу. – Направо си умирам за сладурски роклички и си знаех, че тази ще си я нося с голям кеф. Аз съм от хората, които си купуват нещо ново и след това не го свалят, докато не им омръзне съвсем. Вече я нося втори ден.” (Всъщност по-късно я виждам със същата рокля в новия клип на REM, в който участва).
На този етап от кариерата и живота си Кирстен вече е наясно с клишето звезда и е измислила как да живее като нормален човек. „Ако се появиш на дадено място с фанфари, нагласена си до ушите и цялото ти пристигане крещи: „Хей, ето ме, тук съм!”, със сигурност ще те забележат – обяснява тя. – Но ако се държиш естествено, ще те разпознават много по-малко.”
Истината е, че напоследък има достатъчно причини да разпознават Кирстен. Тя току-що завърши снимките на комедията „Моминско парти” с Айла Фишър. Освен това участва в екранизацията на „По пътя” от Джак Керуак заедно с Виго Мортенсен и Кристен Стюарт, а миналото лято спечели приза за най-добра актриса на фестивала в Кан за ролята си в красивата апокалиптична приказка на Ларс фот Триер „Меланхолия”.
Не че е забогатяла покрай този бум. „Няма да ти казвам колко ми платиха за „Меланхолия” – заявява тя. – Хората сигурно ще си кажат „хайде бе”, когато прочетат това. Но истината е, че аз снимам основно независимо кино, а от него не се правят пари.”
Макар че наградата в Кан е повратна точка в кариерата на Кирстен, повечето хора вероятно са запомнили премиерата на „Меланхолия” с едно друго събитие. Кирстен седи до режисьора Фон Триер по време на злощастната пресконференция, на която той се самоопределя като „нацист”, обижда Израел и заявява, че много добре разбира Хитлер. По време на катастрофалното му изказване актрисата изглежда съвсем спокойна и като истинска дама – само очите й съвсем леко се разширяват от ужас, докато Фон Триер се закопава все по-дълбоко в трапа. В един момент тя се навежда към него и му прошепва нещо в ухото. „Какво му каза?”, питам я. „Нещо от сорта на „Хайде, стига де, Ларс!” Какво можех да му кажа? Бяхме се наредили един куп народ, добре щеше да е, ако някой от колегите мъже беше успял да вмъкне нещо и да го обърне на майтап. Но всички бяхме в шок.”
На масата ни пристига бутилка шампанско. Някак си съм успяла да я убедя, че в 3 следобед едно питие е страхотна идея. Лесно е да си представиш, че с Кирстен сте най-добри приятелки. Тя е като братовчедката с наистина яката работа или съученичката, която се бъзика с учителите и въпреки това получава шестици. За да я върна към по-приятната тема за модата, я питам коя е любимата й визия за червения килим. Това на професионален жаргон наричаме въпрос за отвличане на вниманието. Задаваш го, за да си осигуриш малко време, така че главата ти да спре да се върти от първите няколко глътки шампанско, да си прегледаш бележките и в крайна сметка да попиташ нещо умно.
Защо Кирстен Дънст мрази червения килим, но няма нищо против да се снима гола ще научиш от пълното интервю в новия брой на GLAMOUR
