Следва

Drum and Jazz

Четиво в четвъртък: Откъс от "Късметът на смотаняка" на Кърт Вонегът

Сборник от седем разказа на един от най-великите писатели на 20 век...

Books преди 10 години

„Късметът на смотаняка“ е сборник от седем разказа на един от най-великите писатели на 20 век. Кратки и язвителни, творбите на ненадминатия Вонегът, ярко илюстрират неговия остър усет към нецензурираната нелепост на живота.

Историите проследяват тривиални житейски събития и съвсем обикновени човешки желания, редуват се изпълнени с надежда образи и не дотам светли перспективи. Както и в най-добрите си романи, авторът ни отвежда до най-съкровените кътчета на човешката душа. С неподправеното си остроумие и емблематично чувство за хумор той успява да ни напомни, че сме способни да надскочим себе си.

“Безценни късове проза от големия майстор. Както винаги непредсказуем, честен, мъдър - безподобен хуманист. Всички имаме проблеми с времето, но само времето има проблем с Вонегът.”



Първи епизод

Между вредител и вретено

1.

Млад художник, чиято жена бе загинала в автомобилна катастрофа две седмици по-рано, стоеше пред отворения плъзгащ се прозорец на ателието си в тихата къща. Стоеше разкрачен, сякаш се канеше да удари някого, и изражението му на безсилен гняв беше в пълен контраст със спокойната сцена пред него. Зелен склон, изпъстрен с ярко обагрени кленови листа, се спускаше към езерце, заградено с каменния бент, който беше построил през пролетта. Прегърбен старец с ясни очи, съсед от близката ферма, крачеше напред-назад по дървеното кейче и хвърляше отново и отново червено-бяла месингова блесна за кефал във водата.

Художникът, Дейвид Харндън, държеше малък речник и в приятната топлина под лъчите на есенното слънце четеше и препрочиташе определението на думата между вредител и вретено: "обща представа, отношение или факт на постоянно или последователно съществуване".

Дейвид раздразнено затвори книгата между дългите си пръсти. Думата беше "време". Той копнееше да разбере времето, да се освободи от властта му, да го победи – да се върне назад, не да продължава напред, назад към щастливите моменти с жена си Джинет, миговете, които времето бе помело.

Въдицата на стария фермер пееше. Дейвид вдигна глава и видя как ярката блесна цопва във водата, потъва и започва криволичещия си път назад към кея. След миг увисна, изпускайки капки във въздуха на сантиметри от върха на въдицата. Последните вълнички, които бе направила, изчезнаха покрай брега. Още един преминал блещукащ миг – дошъл, преминал и изгубен.
Време.

Очите на Дейвид се разшириха. Знаеше, че увлечението му по времето граничи с лудост, лутане в тъмното, ответна реакция на трагедията. Същевременно в по-спокойни моменти все повече се затвърждаваше убеждението му, че желанието му да се върне в миналите щастливи дни, може би не е чак толкова налудничаво.

Негов приятел учен веднъж смело заяви (след няколко пръста уиски), че всеки технически на-

предък, възможен за въображението, един ден ще бъде осъществен от учените. Възможно беше човек да пътува до други планети и щеше да се случи. Възможно беше да се конструира машина, по-умна от човек, и щеше да се случи. Възможно беше Дейвид да се върне при Джинет. Той затвори очи. Невъзможно беше да не я види повече...

Фермерът размаха въдицата, за да хвърли отново примамката. Кейчето се разклати.

- Не отивай до края! – изкрещя Дейвид.

Отдавна мислеше да смени две от вертикалните подпори, които бяха зеленясали и напукани.

Старецът не даде признак да го е чул. Дейвид не беше настроен да се тревожи за това. Майната му – кеят щеше да издържи. Той отново се вглъби в мислите си.

Легна на дивана в ателието, пусна речника на пода и се потопи във фантазии за гости от други светове. Представи си същества, безкрайно по-умни от хората, с повече сетива от човешките пет; същества, които можеха да му разкажат за времето. Представи си, че тези гости от космоса ще донесат знанието за времето, защото то, изглежда, надхвърляше ограниченията на човешкия ум – надхвърляше ги многократно. Може би във вселената имаше форми на живот – примерно, човечетата от летящите чинии – които прескачат във времето, когато им скимне. Сигурно се надсмиваха над земните жители, за които то беше еднопосочна задънена улица.

Къде във времето щеше да отиде, ако можеше? Дейвид седна и прокара пръсти през късата си черна коса.

– Обратно при Джинет – каза на глас. Обратно при гледките, звуците, аромата и усещането на един майски следобед.

Времето бе замъглило, обезцветило, охладило прекрасния спомен. Спомняше си, че следобедът беше жизнен, радостен, съвършен. Но вече не си го представяше ясно...

Смътно, мъчително неясно се виждаше заедно с красивата засмяна Джинет, както бяха стоeли през онзи ден. Съвършеният момент? Такива имаше безброй много, еднакво прекрасни. Женени от две седмици, двамата си бяха дошли у дома, в тази къща, през онзи ден... тържествуващо изследваха всяка стая, радостно съзерцаваха зеленото безбрежно спокойствие, разкриващо се от всеки прозорец... седнаха на каменния бент, потопиха босите си крака в езерцето и се целунаха... легнаха в свежата трева на склона... Джинет, Джинет, Джинет...

- Прекрасната картина се разпадна внезапно, когато Дейвид чу вик:
Помощ! Помогнете!

Той скочи на крака. Двете вертикални подпори в края на кея се бяха килнали настрани, стърчаха наклонени в различни посоки.

Крайните дъски висяха зловещо между тях като паднала стълбичка на ешафод. Стария фермер го нямаше. Езерната повърхност беше спокойна.

Дейвид хукна по поляната, като събличаше дрехите си, докато тичаше, и се хвърли в леденостудената вода. В дълбините под счупения кей загребванията му изгубиха мощ. Пред него се появи фермерът, свит на топка, неподвижен, ако не се брои лекото полюшване от течението.

Дейвид изплува на повърхността, пое си дълбоко въздух и пак се гмурна. Хвана стареца за презрамките на гащеризона и задърпа инертното тяло. Нямаше борба, нямаше дране, нямаше мъртва хватка.

Дейвид измъкна човека на брега. Изгуби представа колко дълго се е опитвал да изпомпа смъртта от белите дробове на фермера. Нагоре, надолу, натискане, отпускане... нагоре, надолу, натискане, отпускане... Колко мина, откакто викна на едно момченце на пътя да доведе лекар? Нагоре, надолу... Никаква искрица живот не замъждука върху зиналото бледо лице. Ръцете и раменете на Дейвид го заболяха; вече не можеше да стисне юмруци. Времето отново беше спечелило – бе отвлякло още едно човешко същество от тези, които го обичаха. Изведнъж Дейвид осъзна, че през цялото време е говорил на глас, гневно – че се държи не като човек, загрижен да спаси нечий живот, а като сърдит скандалджия. Не изпитваше нищо към човека в ръцете си, а само омраза към общия им душманин – времето.

Отгоре се чу скърцане на гуми в дълбокия чакъл на алеята. По склона се зададе нисък дебеланко на средна възраст, размахващ черна чанта, докато подтичваше надолу. Дейвид кимна уморено. Доктор Бойл, единственият лекар на селото, отвърна също с кимване, докато се опитваше да си поеме въздух.

- Признаци на живот? – попита задъхано.

Беше отворил чантата, извади спринцовка с дълга игла и я вдигна срещу слънцето. Натисна буталото, докато на върха се появи капчица.

- Мъртъв е, докторе, по-мъртъв от самия ад. Само преди трийсет минути си мислеше за кефал за вечеря. Сега не е между живите. За трийсет минути всичко се преобърна, отнесе го.

Доктор Бойл го погледна леко озадачено, после сви рамене.

– Ще се изненадаш колко трудно умират тия дъртаци – отбеляза почти безгрижно.

Двамата с Дейвид обърнаха фермера. Доктор Бойл небрежно заби иглата в сърцето на удавника.

– Ако му е останала искрица живот, това ще го направи като нов. Може би. – Лекарят отново обърна пострадалия по корем и му заговори:

– Добре си почина. Хайде пак на работа, моето момче.

 

More from View Sofia

More Books