Книгата:
„Зовът на кукувицата“ е увлекателен, майсторски написан съвременен криминален роман, в който Робърт Галбрейт демонстрира забележителното си умение да вае пълнокръвни персонажи, които лесно печелят симпатиите или антипатиите на публиката. Авторът изгражда силни, убедителни диалози и не пропуска да изтъкне дефицитите и недостатъците на обществото, в което живеем.

Привлекателна жена с професия на супермодел намира смъртта си, падайки от заснежен балкон в Мейфеър. Всички подозират, че е извършила самоубийство, вследствие на някаква лична криза. Единствено брат й се съмнява в тази версия и се обръща за помощ към частен детектив Страйк - ветеран от войната в Афганистан, белязан от физически и душевни травми.

В живота на Страйк цари тотален безпорядък и благодарение на този случай той успява да закърпи доходите си. Но и това си има цена. Разнищвайки обстоятелствата около мистериозната смърт на момичето, той попада в един болезнено интригуващ свят, в който мракът постепенно се сгъстява и скрива очертанията на надвиснала опасност...

Авторът:
Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, знаменитата авторка на поредицата за Хари Потър, както и на сензационния роман за възрастни „Вакантен пост“.

Дж. К. Роулинг е родена през юли 1965 г. в Англия. Израства в Чепстоу (Гуент), учи в „Уайдиън Компреънсив“. По-късно се записва в университета в Ексетър, където се дипломира по френска и класическа филология.

След като получава дипломата си за висше образование, се мести в Лондон и работи на различни места, включително като асистент-изследовател в „Амнести Интернешънъл“. После заминава за Северна Португалия и става преподавателка по английски за чужденци.

Омъжва се през октомври 1992 г., а през 1993 г. се ражда дъщеря ѝ Джесика. Бракът е неуспешен, двете се завръщат в Обединеното кралство и заживяват в Единбург. И днес Роулинг живее в столицата на Шотландия, със съпруга и трите си деца.

Откъс от "Зовът на кукувицата" 

Страйк бе прекарал ранния следобед в сградата на Студентския съюз на Лондонския университет, където благодарение на това, че мина решително и с намръщено лице покрай рецепцията, беше се добрал до помещението с душовете, без някой да го спре или да му поиска студентска карта. След това бе изял корава кифличка с шунка и блокче шоколад в кафето. После се бе лутал, зашеметен от умора и често палейки цигара, между евтините магазини, в някои от които влизаше да си купи с парите на Бристоу малкото вещи от първа необходимост, нужни му сега, след като вече бе лишен от легло и изхранване. В привечерните часове вече се намираше в италиански ресторант с няколко големи, струпани около него кутии, седнал до бара и отпиващ от бирата си, почти забравил вече защо му се налага да убива времето.

Беше почти осем, когато се върна в офиса си. Това бе часът, в който Лондон му се струваше най-привлекателен; работният ден беше свършил, прозорците на пъбовете светеха уютно подобно на скъпоценни камъни, улиците бяха пълни с живот, неуморно вечните стари сгради, омекотени от уличното осветление, пораждаха странно чувство на успокоение. Виждали сме много като теб, сякаш мълвяха те утешително, докато той куцукаше по Оксфорд Стрийт, понесъл сгъваемо походно легло. Седем и половина милиона сърца биеха в непосредствена близост в този оживен стар град и със сигурност много от тях бяха далеч по-тежко ранени от неговото. Докато крачеше уморено покрай затварящите магазини, а небето над него придобиваше цвят на индиго, Страйк откри утеха в мащабите на града и в анонимността му.

Оказа се истинско приключение да качи походното легло по металното стълбище до втория етаж и когато стигна пред вратата, надписана с името му, болката в края на десния му крак вече беше непоносима. Облегна се за момент на вратата, като пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, и се загледа в стъклото, което се замъгляваше от запъхтяното му дишане.

– Нещастник дебел – наруга се на глас. – Изфирясал дърт динозавър.
Обърса потта от челото си, отключи вратата и премъкна през прага разнообразните си покупки. Във вътрешния кабинет избута бюрото встрани, опъна леглото, разви спалния чувал и напълни евтиния чайник на умивалника в помещението извън стъклената врата.

Вечерята му от нудли още беше в опаковката, беше я избрал, защото му напомняше за войнишкия порцион, който носеше в раницата си. Той бе вкоренил дълбоко у него асоциацията за бързо затопляна рехидратирана храна и импровизиран подслон за преспиване, които автоматично го караха да посяга за оръжието си. Когато водата в чайника завря, той я сипа направо в кутийката и изяде рехидратираната паста с пластмасова лъжичка от университетското кафене, седнал на канцеларския си стол, отправил поглед надолу към почти пустата пряка, отвъд която в сумрака гърмеше потокът от превозни средства по голямата улица, и заслушан в отривистия ритъм на бас китарата от „12 Бар Кафе“ два етажа по-надолу.

Беше спал и на по-лоши места. Преживял беше каменния под на многоетажен паркинг в Ангола, бомбардираната металодобивна фабрика, където бяха опънали палатки и където на сутринта изкашля черни сажди. Най-лошо от всичко беше усойното общежитие в Норфък, където майка му беше дотътрила него и една от полусестрите му, когато бяха съответно на осем и шест години. Спомняше си лишените от удобство болнични легла, в които бе прекарал месеци, разните места за самонастаняване (отново с майка му), мразовитите гори, където бе лагерувал по време на армейски учения. Колкото и примитивно и непредразполагащо да изглеждаше походното легло под едничката гола крушка, то беше луксозно в сравнение с всички тях...