Авторът:
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“ -- казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Откъс от „Форма на живот“
Трескаво очаквах следващото послание на Мелвин. Постоянно ме нападаха неверотятни видения: разгромени иракци, експлозии, които разцепват черепа ми, американски войници, които не спират грозно да плюскат, докато не възпроизведат военните действия в коремите си. Виждах как с неизбежното преминаване към по-голям размер дебелината печели все повече позиции, виждах как фронтът на мазнината се премества по картата. Армията на Съединените щати ми се явяваше в непрекъснато подпухващ образ на гигантска ларва, която поглъща неясно очертани вещества – може би иракски жертви. Понякога виждах нещо като тяло, доколкото може да се нарече така тази изобилна тлъстина. На английски corpse означава „труп“. Във френския език това е само едно от значенията на думата. Живо ли е дебелото тяло? Единственото доказателство за това е, че то дебелее още повече. Такава е логиката на затлъстяването. После ми се привиждаше някой, който можеше да е Мелвин Мапъл и който се задушаваше през нощта в леглото си. Изчислявах, че около половината от стоте допълнителни кила сигурно бе разположена по корема и гърдите му. Петдесет килограма беше най-вероятното тегло на Шехеразада, така че вярвах в съществуването на излегналата се върху сърцето му любовница. Виждах също идилията, интимното общуване, появата на любовта там, където най-малко може да бъде очаквана. През шестте години война бяха изминали повече от хиляда и една нощи.
От Паскал насам знаем, че „човекът не е нито ангел, нито животно… и че колкото повече се стреми да се уподоби на ангел, толкова повече се превръща в животно“. Мелвин Мапъл добавяше своята версия – който иска да прилича на животно, се превръща в ангел. Вярно, че в историята му нямаше само ангелски детайли, далеч не. Но мощта на илюзията, която позволяваше на моя кореспондент да преживее непоносимото, буде¬ше респект.
На Салона на книгата в Париж сред хората, дошли за автограф, имаше и едно дебело моми¬че. Писмото на Мелвин до такава степен ме бе обсебило, че девойката ми се видя крехка и об¬хваната в прегръдката на някой Ромео, добавен към нейното тяло.
Скъпа Амели Нотомб,
Вашето отношение ме трогва. Надявам се все пак, че не преувеличавате лиризма на моя случай. Знаете ли, въпреки че Обама е президент, войната не е свършила. Това ще стане само когато отсрещният лагер реши. Докато сме тук, ние оставаме в опасност. Разбира се, няма ги вече тези атаки, които ме направиха булимик. Но всяко излизане ни превръща в мишена и сред нас все още има много убити. Тук не ни обичат и сигурно има защо.
Дебелите като мен винаги са на предна линия. Няма нужда да ви обяснявам защо, то се вижда с просто око – дебелият е най-добрият човешки щит. Докато едно нормално тяло може да предпази само един човек, моето предпазва двама или трима. Освен това ние служим като гръмоотводи – иракците са толкова изгладнели, че нашата тлъстина ги обижда, затова искат първо нас да премахнат.
Убеден съм, че и американските ни началници искат същото. Затова дебелите със сигурност ще останат тук до последния ден, определен от Оба¬ма, и така ще се увеличат шансовете за нашето изтребление. След всеки конфликт сме виждали как в Съединените щати се завръщат войници, страдащи от ужасни патологии, които причинявват угризения на цялата страна. Спецификата на тези здравословни проблеми обаче беше такава, че населението можеше да ги припише на онова, което във войната не се поддава на обяснение.
Докато надебеляването не е нещо странно в Америка, то просто е комично. Въпреки че е заболяване, обикновените хора рядко го възприемат така и смятат дебелия човек за здравеняк. Армията на САЩ може да понесе всичко друго, но не и да бъде окарикатурявана. „Страдали сте? Не се забелязва!“, или „Какво друго сте правили в Ирак, освен да ядете?“, са реакциите, които ще предизвикаме. Ще имаме реален проблем с общественото мнение. Американската армия задължително трябва да поддържа образа на мъжествения, силен и смел войник. А затлъстяването, което ни обременява с огромни гърди и задници, създава по-скоро женствен образ на ме-кушавост и боязън.
Ефрейторите се опитаха да ни наложат дие¬та. Невъзможно – от лакомия сме способни на всичко. Храната е като всяка друга дрога, само дето поничките се набавят по-лесно от кокаина. По време на забраната да се храним напълняхме още повече. Когато я вдигнаха, напълняването ни подхвана нормалния си ритъм.
Да, дрога – съвременната война не може да бъде понесена без наркотици. Във Виетнам на¬шите войници са пушили опиум, но той предиз¬виква далеч по-слаба зависимост от моята към сандвичите с пастърма. Когато нашите момчета от 60-те и 70-те години се прибрали по домовете, никой от тях не продължил с опиума, защото е трудно да си го набавиш в САЩ. Когато ние се приберем, как ще можем да се откажем от вездесъщата junk-food? Ако тук ни бяха раздавали опиум, сега нямаше да сме така дебели. От всич-ки дроги храната е най-вредната и поражда най-голяма зависимост.
Казват, че трябва да се яде, за да се живее. Ние пък ядем, за да умрем. Това е единствено¬то самоубийство, което имаме под ръка. Почти не изглеждаме като хора, толкова сме огромни, а всъщност булимията порази най-свестните от нас. Има момчета, които приеха ужасите на вой¬ната, без да изпаднат в каквото и да е патологич-но състояние. Не им се възхищавам. Те не са сме¬ли, просто им липсва чувствителност.
В Ирак нямаше оръжия за масово унищожение. Дори и да е имало съмнения по въпроса, днес вече е ясно. Следователно този конфликт е скандално несправедлив. Не искам да се оправдавам. Въпреки че не съм толкова виновен, колкото Джордж Буш и неговата банда, все пак нося известна отговорност. Участвах в този ужас, уби¬вах войници, убивах цивилни. Хвърлях бомби в жилища, където имаше жени и деца.
Понякога си казвам, че Шехеразада е една от тези иракски жени, които съм убил, без да ги видя. Не търся метафората, но смятам, че трябва да понеса тежестта на моето престъпление. Късметлия съм, защото Шехеразада, въпреки че има хиляди причини да ме мрази, нощем ме обича. Иди че разбери – мразя тлъстината си, която ме измъчва по цял ден, но в нея живее Шехеразада, която след боя ми дава любов. Дали знае тя, че навярно съм нейният убиец? Шепнел съм ѝ го в отговор понякога, когато ми се е обяснявала в любов. Но то, изглежда, не я тревожи. Любовта е мистерия.
Ненавиждам Багдад. Но не ми се иска особено да се прибера в Балтимор. Не съм казал на нашите, че съм напълнял със сто кила, ужасявам се от реакцията им. Неспособен съм да пазя диета. Не искам да загубя Шехеразада. Да отслабна, означава да я убия за втори път. Ако наказанието ми за тази война е да нося моята жертва като свръхтегло, приемам го. Първо, защото е справедливо, и второ, защото по някакъв необясним начин ми дарява щастие. Нямам никаква склонност към мазохизъм, не става дума за това.
В Америка, по времето, когато бях слаб, имах доста връзки с жени. Те ми даваха много, не мога да се оплача. Понякога дори се влюбвах. Както всеки знае, да правиш любов с тази, която оби¬чаш, е върхът на земното щастие. Обаче това, което изживявам с Шехеразада, е още по-хубаво. Дали защото тя споделя по толкова конкретен начин интимния ми свят? Или просто защото е тя?
Ако животът ми се състоеше само от нощи, щях да съм най-щастливият човек на земята. Уви, има и дни и те ме смазват в буквалния смисъл на думата. Налага се да мъкна това тяло навсякъде, такава е голготата на дебелите. За разлика от робите, които са градили пирамидите, аз не мога да оставя товара си нито за миг. Ужасно ми липсва простата радост да вървя с лека крачка, без да се чувствам премазан. Ще ми се да изкрещя на нормалните хора да се възползват от невероятната привилегия, която дори не осъзнават – да можеш да подскачаш, да се придвижваш безгрижно, да се наслаждаваш на танца на най-обикновените движения. Като си помисля само, че някои отказват да отидат пеш на пазар или да вървят десет минути до станцията на метрото!
Но най-страшното е презрението. Спасява ме единствено това, че не само аз съм дебел. Солидарността на другите като мен ме предпазва от пълното рухване. Няма по-голямо страдание от това, което причиняват погледите, подмятанията и подигравките. Не знам как съм се отнасял преди към лоените топки, които съм срещал – дали съм се държал с тях като мръсник? И то със спокойното съзнание, че дебелият си е дебел и така му се пада, че човек не случайно надебелява, така че трябва да си плати, защото не е невинен.
Истина е, не съм невинен. Нито морално, нито физически. Извършвал съм военни престъпления, плюскал съм като чудовище. Но сред тези тук, които си позволяват да ме съдят, никой не струва повече от мен. Редовете ни са изпълнени с убийци от моя вид. А това, че не са напълнели, показва, че грешките не им тежат на съвестта. Те са по-лоши от мен...
