Книгата :
Тази книга е роман под формата на вариации. Всяка нова част следва предишната като различните етапи на пътешествие, което ни води във вътрешността на една тема, после на една мисъл, после на една-единствена все по-необятна ситуация.

Това е роман, посветен на Тамина, и в момента, в който Тамина слиза от сцената, става роман, предназначен за Тамина. Тя е основният герой и основният слушател. Всички останали истории са вариации на собствената й история и се отразяват в живота ѝ като в огледало.

Това е роман за смеха и за забравата, за забравата и за Прага, за Прага и за ангелите.



Авторът:
Милан Кундера е роден в Чехословакия. От 1975 г. живее във Франция. Автор е на „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Невежество“ (2000).



Откъс от „Книга за смеха и забравата"

През февруари 1948-а комунистическият ръководител Клемент Готвалд застана на балкона на един бароков дворец в Прага, за да приветства стотиците хиляди граждани, струпани на площада на стария град.

Заобиколен бе от другарите си, а до него, съвсем близо, стоеше Клементис. Валеше сняг, беше студено, а Готвалд бе гологлав. Изпълнен със загриженост, Клементис свали калпака си и го сложи на главата на Готвалд.
Секцията за пропаганда размножи в стотици хиляди екземпляри снимката на балкона, от който Готвалд, с калпак на главата, заобиколен от другарите си, говори на народа. Именно на този балкон започна историята на комунистическа Чехия. Всички деца познаваха въпросната снимка, тъй като я бяха виждали по афишите, в учебниците или музеите.

Четири години по-късно Клементис бе обвинен в предателство и обесен. Секцията за пропаганда моментално го заличи от Историята и, разбира се, от всички снимки. Оттогава Готвалд е сам на балкона. Там, където стоеше Клементис, се вижда голата стена на двореца. От Клементис е останал само калпакът върху главата на Готвалд.
Годината е 1971-ва и Мирек казва: борбата на човека срещу властта е борба на паметта срещу забравата.
По този начин той иска да оправдае това, което приятелите му наричат неблагоразумие – че грижливо си води дневник, пази кореспонденцията си, прави протоколи на всички събрания, в които обсъждат положението и се питат как да продължат нататък. Мирек им обяснява: не вършат нищо, което да противоречи на конституцията. Да се крият и да се чувстват виновни би означавало да се признаят за победени.

Преди седмица, докато работеше с бригадата си от строителни работници на покрива на една сграда, той погледна надолу и му се зави свят. Загуби равновесие и се задържа за една лошо закрепена греда, която поддаде. После се наложи да го измъкват. На пръв поглед изглеждаше сериозно наранен, но малко по-късно разбра, че само ръката му е счупена. Тогава си каза със задоволство, че ще му дадат няколко седмици отпуск и най-после ще може да уреди някои работи, за които досега не бе имал време.

Накрая все пак се бе съгласил с мнението на по-благоразумните си приятели. Конституцията действително гарантира свободата на словото, но законите наказват всичко, което може да бъде определено като посегателство срещу сигурността на държавата. Никога не се знае кога държавата ще се развика, че тази или онази дума заплашва сигурността й. Затова реши да пренесе компрометиращите писания на сигурно място.
Но първо му се щеше да уреди историята със Здена. Опита се да й телефонира в града, в който тя живееше, на стотина километра от Прага, ала не можа да я намери. Така загуби четири дни. Едва предишния ден успя да говори с нея. Тя му обеща да го чака този следобед.

Седемнайсетгодишният син на Мирек се възпротиви: Мирек не можел да шофира с гипсирана ръка. И наистина му бе трудно да шофира. Бинтованата ръка висеше пред гърдите му безпомощна и безполезна. За да сменя скоростите, Мирек трябваше да пуска волана.

Бе имал връзка със Здена преди двайсет и пет години и от онова време пазеше само няколко спомена.
Помнеше как веднъж, на една тяхна среща, тя си бършеше очите с кърпичка и подсмърчаше. Той я попита какво й е. Тя му обясни, че предния ден бил умрял виден руски държавник. Някой си Жданов, Арбузов или Мастурбов. Ако се съдеше по изобилието от капещи сълзи, смъртта на Мастурбов я бе развълнувала повече от смъртта на собствения й баща.

Дали това действително се беше случило? Да не би единствено днешната му омраза да е съчинила този плач за смъртта на Мастурбов? Не, сигурно се бе случило. Но очевидно днес му убягваха непосредствените обстоятелства, поради които този плач е бил възможен и реален, и затова споменът за него бе станал неправдоподобен като карикатура.

Всичките му спомени за нея са такива – двамата пътуват заедно в трамвая на връщане от апартамента, където са се любили за първи път. (Мирек установява с особено задоволство, че напълно е забравил съвкупленията им и не би могъл да си спомни нито миг от тях.) Тя седи в единия ъгъл на седалката, трамваят се друса, а лицето й е намръщено, безизразно, удивително състарено. Когато я пита защо е така мълчалива, разбира, че не е доволна от начина, по който са се любили. Казва, че я е любил като интелигент.

На тогавашния политически жаргон думата „интелигент“ бе оскърбителна. Тя означаваше човек, който не разбира живота и е откъснат от народа. Всички комунисти, които по онова време бяха обесени от други комунисти, биваха удостоявани с това оскърбление. За тях казваха, че витаели из облаците, за разлика от онези, които здраво стъпват на земята. Затова в известен смисъл бе справедливо, че за наказание достъпът до земята бе окончателно отказан на краката им и те останаха да висят малко над нея.

Но какво е искала да каже Здена, обвинявайки го, че се люби като интелигент?
По една или друга причина тя е била недоволна от него и както бе способна да вложи и в най-нереалното отношение (отношението към Мастурбов, когото не познаваше) най-конкретно чувство (материализирано в сълзи), така бе способна да придаде и на най-конкретното действие абстрактно значение, а на неудовлетворението си – политическо съдържание...