За книгата:

Лейни е щастливо омъжена за известния писател Том Холингсуърт, с когото живее в Лондон. Тя се влюбва в него едва на деветнадесет, докато стажува в издателската къща на доведения си баща Питър. Лейни е запленена от Том и дори не подозира, че той е женен и има петгодишен син. Том не устоява на италианската й хубост, наследена от майка й Алесандра, и изоставя семейството си.

Шестнадесет години по-късно Лейни посвещава времето си на отглеждането на двете им деца – Зав и Тиърни. Макар да обича семейството си и да харесва живота си, тя чувства, че нещо й липсва. Лейни копнее да научи повече за майка си и да разкрие самоличността на биологичния си баща. Алесандра напуска Италия, установява се в Англия и отказва да говори за миналото си. Тя умира, отнасяйки със себе си дълбоко пазена тайна.

Лейни организира семейна ваканция до родното място на майка си – живописното италианско селце Туоро. Там тя разкрива тайна, която преобръща живота й. Но когато разбира, че и щастливият й брак с Том се крепи на една лъжа, Лейни е съсипана.

Погълната от собствените си проблеми, тя дори и не забелязва, че дъщеря й Тиърни се нуждае от помощ.

За автора:

Сюзън Луис е родена на 10 август 1956 г. в Бристол, Англия. Баща ѝ е минен инженер. Има по-малък брат. Когато е на 9 години майка ѝ умира от рак на гърдата. Баща ѝ я изпраща в частно училище-интернат за по-добро образование, но на 13 години е изключена и се завръща у дома, където завършва гимназия.

На 18 години започва работа на временни секретарски места в HTV в Бристол, а на 22 се премества в Лондон в Телевизия „Темза”. Започва като секретарка в „новини и актуални въпроси”, а след това се обучава за асистент и преминава към „забавления и драма”, където я съветват да напише нещо.
Сюзън Луис следва даденият ѝ съвет и опитва да пише. Първоначално се насочва към детската литература. Неин приятел я свързва с литературен агент, който оценя таланта ѝ, но я съветва да се насочи към написването на роман.

Първият ѝ роман „A Class Apart” е публикуван през 1988 г., а през 1989 г. и романът „Особен урок”. Постепенно името ѝ се налага на книжния пазар и романите ѝ влизат в списъците на бестселърите.
След завършването през 1992 г. на романа „Мания” Сюзън Луис напуска телевизията и се премества да живее в къща с басейн във Валбон, Южна Франция. Там има много забавления и любовна афера с наркотрафиканта Пол, издирван от ФБР.

През 1996 г., заради Пол, който е осъден, се премества в Лос Анджелис, където съседи са ѝ приятелят ѝ Джордж Клуни и Стив Мартин, а тя се радва на бляскавия и щастлив живот на Холивуд.
През 2003 г. решава да се върне в Уилтшър, Англия, в продължение на две години, а след това отново на Френската Ривиера. През 2007 г. закупува къща с прекрасен изглед към Средиземно море в Туретс-сюр-Луп. Тук открива и своята нова любов – Джеймс Гарет, телевизионен продуцент, който работи в Бристол и има двама сина от предишен брак.

През 2010 г. продава къщата и се връща отново в Англия, в очарователно реконструирана плевня в Багстон, близо до Бристол, в Глостършър. На 7 април 2013 г. двамата с Джеймс сключват брак.
Сюзън Луис създава средно по един роман годишно, като той и отнема от два до шест месеца, пишейки всеки ден, след като рано сутрин е разходила любимите си кучета. Обикновено главната героиня е жена, чиято история се оформя постепенно. Сюжетите често включват преодоляване на смърт на близък роднина, последиците от изнасилване, и други деликатни човешки теми.

Произведенията на писателката са често в списъците на бестселърите. Тя неколкократно е номинирана за литературни награди.

Сюзън Луис е постоянен активист в благотворителните кампании за набиране на средства за борбата с рака на гърдата и подпомагане на децата сираци.

"Италианска афера" - откъс

Лейни се напрягаше да не изпуска от очи шофьора, който лавираше през тълпата към мястото, където беше оставил колата.
Беше трудно да се повярва, че бяха минали не повече от два часа, откакто напуснаха влажната и ветровита Англия, всеки от тях - напрегнат или в заядливо настроение. А сега, заедно с палтата и ботушите, сякаш бяха свалили и раздразнението. И всички, включително Лейни, изпитваха приятно очакване, което идваше с началото на ваканцията. Чудесно е, продължаваше да си повтаря тя, само да не мисли за Том.
- Макс! Какво правиш? - извика Скай, когато количката му се блъсна в нейната.
- Съжалявам, изпуснах я - изръмжа той. - По дяволите, толкова е горещо. Лейни, това място, на което отиваме, има ли басейн? Дано да има, иначе ще се изпържим.
- Има басейн - потвърди тя.
Помогна на Стейси да заобиколи с количката си шумна група британци, към мястото, където до колата чакаше шофьорът им, а Зав и Алфи флиртуваха с две италиански момичета в съседната кола.
- А така, това е моят брат - заяви Макс, като игриво перна Зав. – Има много правилни приоритети.
- Само го чуйте, моля ви се - изпъшка Тиърни, подавайки тоалетната си чанта на шофьора, който изглеждаше така, сякаш можеше да е модел на Калвин Клайн.
Отмятайки назад лъскавата си коса, Скай му хвърли жестоко предизвикателна усмивка, когато той взе чантата й.
- Благодаря - каза тя задъхано.
Лейни и Стейси иронично се спогледаха.
- Очакват ни интересни времена - промърмори Стейси, докато се качваха в климатизираното купе.
- Почакайте само – ентусиазирано говореше Макс на Зав и Алфи - тези италиански мацки да надушат вашия покорен слуга и ще започнат да се тълпят! Така че ще имаме изобилие от бунга-бунга, момчета.
Докато Тиърни опитваше да го изпепели с поглед, а Скай го тупна по рамото, Лейни отново погледна Стейси и закима с глава... Само господ знаеше в какво се бяха забъркали, тръгвайки с две пощурели от хормони тийнейджърки и начинаещ млад музикант, изцяло погълнат от себе си. Тя потръпна при мисълта какъв опит щяха да натрупат Зав и Алфи, докато трае ваканцията.
Най-добре беше да не мисли за това. От друга страна, беше за предпочитане да се притеснява за тях и как да ги забавлява, отколкото да се измъчва заради Том. Той не беше тук, така че трябваше да си го избие от главата и да се съсредоточи върху това, колко прекрасно е да бъде в страната, където беше родена.
И наистина е прекрасно, реши тя. Действително й харесваше звученето на италианския език, въпреки че не го разбираше, а мисълта за изучаването на историята и културата, които всъщност бяха част от нея, беше завладяваща.
Когато напуснаха летището, пътувайки на юг през напечения от слънцето пейзаж на Тоскана, тя трудно можеше да откъсне очи от ивиците сухи кафяви полета и перести треви, простиращи се до планините. Върховете им бяха замъглени от жега, склоновете им бяха прошарени от сянката на дрипави облаци.
Минаха покрай вятърни мелници, въртящи се на фона на чистата синева. Свързани един с друг пилони пресичаха пейзажа, подредени фиданки, обрасли гори и декари със слънчоглед, главите им - обърнали гръб на пътя. Това я накара да мисли как Том й беше обърнал гръб и болката в сърцето й се усили, стана по-тежка за понасяне.
Когато стигнаха до границата с Умбрия, бяха пътували повече от два часа и всички други бяха заспали дълбоко. Главата на Стейси беше на рамото на Лейни, ръката й все още стискаше телефона й. Откакто й потвърдиха, че започва работа в списанието, тя работеше по всяко време. Нейният план беше да прекара по-голямата част от почивката в Италия пред компютъра в проучване и писане на статии за първото издание. Щеше да предлага идеи за следващите броеве и да създаде блог за пътувания за електронния вариант на списанието...
- Лаго Трасимено - внезапно обяви шофьорът, като я погледна в огледалото за обратно виждане.
Лейни разцъфна в усмивка, изпитвайки почти детински изблик на вълнение, когато видя езерото за пръв път. Блясъкът на водата скоро изчезна, скрит от гъсти гори и складове, но тя беше най-сетне тук, в непосредствена близост до мястото, където беше израснала майка й и където бяха корените им. Тя се обърна да погледне от другия прозорец над хълмистите равнини, където бе кацнал средновековно изглеждащ град, прострял се в безпорядък надолу по далечен хълм.
- Това Кортона – обясни шофьорът на развален английски. - Там Тоскана. Тук, къде езеро, това Умбрия.
Лейни знаеше, че Кортона беше най-близкият голям град до Туоро.
- Още колко път имаме? – попита тя.
- Само няколко километра - увери я той и погледна към таблото. – Е, много горещо днес, тридесет и седем градуса.
- Задушно е - съгласи се тя, вече копнееща да излезе обратно в топлата прегръдка навън.
- Мамо, имаш ли нещо за ядене? - сънливо подвикна Зав отзад.
- Да, умирам от глад – подхвана и Тиърни. - Стигнахме ли вече?
- Почти - отговори Лейни, изваждайки шепа енергийни блокчета от чантата си. - Ще трябва да отидем до супермаркета по-късно – уведоми ги тя и се засмя, въпреки болката, която си причини, когато нададоха колективен стон. Това обикновено беше реплика на Том, щом отиваха на почивка: Ще трябва да отидем до супермаркета по-късно, и винаги й намигаше, когато получаваше същия разочароващ отговор.
Като се прозяваше и протягаше, Стейси измъкна бутилка затоплена вода от чантата си и я подаде наоколо.
- Имам нужда от плуване - заяви тя, веейки си с намачкана салфетка.
- И аз също - отговори Скай. - Нямам търпение да сваля дрехите си.
Макс отговори нещо, което Лейни не схвана съвсем, но каквото и да беше, Скай зацвили от смях и Лейни отново съжали, че Том не е тук, за да държи нещата под контрол.
- Пристигнахме! - изведнъж извика Тиърни. - Виж, това е табелата за Туоро. - Тя се хвърли напред да обвие ръце около шията на майка си. - Как се чувстваш? - попита тя. – Изпитваш ли дежавю, или нещо друго?
- Все още не – усмихна се Лейни. - Ще ти кажа, ако това се случи.
Тя поглъщаше всеки детайл от преминаващата гледка - от табелите за ресторант край езерото и къмпинг до паркинга за камиони и булеварда с липи. Чакаше, затаила дъх, да изпита проблясък, нещо - каквото и да е, независимо дали трепет, причастност или просто удоволствие...
Засега, изглежда, не се случваше нищо особено, но щом преминаха по протежението на сенчест булевард и се заизкачваха към стените на селото, което изглеждаше много старо, тя осъзна, че започва да се чувства леко нервна, сякаш призраците от миналото наблюдаваха приближаването й.
Заобиколиха покрайнините на селото и продължиха да се изкачват, зървайки набързо тесни улички, виещи се между смесица от стари и нови къщи. Когато завиха стръмно покрай будка за вестници от едната страна и антикварен магазин от другата, пред тях се появи малък парк, обрасъл с чинари. Мястото изглеждаше като Меката за по-старите жители. Мисълта, че един или двама сред тях може би познаваха нейните баба и дядо, може би дори и майка й, предизвика бърз прилив на адреналин. Дори имаше шанс някой от тях да беше нейната баба или дядо...
След като завиха наляво, където калдъръменият път, изглежда, се спускаше към центъра на селото, те минаха покрай карабинерите и няколко блока с апартаменти, а след още един завой - и пред доста величествена сграда, наречена Teatro Communale dell'Academia. Оттам изкачването нагоре по хълма стана по-стръмно и с повече завои.
Стигнаха до края на виещия се черен път и преминаха през високи железни порти след два километра, а не както бе обявено на уебсайта - на приемлива дистанция пеша от селото. Сега се намираха достатъчно високо за широка панорамна гледка към езерото, от която просто й спря дъхът. Привидно безкрайната шир на блестящата вода изцяло доминираше сърцето на долината, простирайки се на мили във всички посоки и към меките възвишения на планинския хоризонт. Около бреговете се намираха и други градове, а три малки острова сякаш плуваха по гладката повърхност.
- Леле, каква гледка! - промърмори Стейси.
- Е много красиво, нали? - гордо каза шофьорът, сякаш омайният пейзяж беше негов.
- Може ли да се плува в езерото? - поиска да узнае Скай.
- Според пътеводителя може - обясни Лейни. - Очевидно там долу някъде има плаж и може да се вземат лодки или фериботи до островите.
- Определено трябва да наема кола - обяви Макс, - защото няма начин да стигнем дотам пеш.
- Брат ми донесе кола – каза шофьорът. - Вече тук. „Фиат Браво”, si?
- Si - съгласи се Лейни. - Това е за мен. Имаме нужда от още една кола за Макс, възможно ли е?
- Друга кола, si. Брат ми донесе. Ние ще му кажем – той внимателно зави по алеята и засия щастливо, когато всички ахнаха при първия си поглед към вилата.
Тя беше всичко, на което Лейни се беше надявала и дори повече. Дебелите каменни стени и обвитите с лози тераси проблясваха сънливо на следобедното слънце, заобиколени от възлести стари маслинови дървета и живописни групи цветя. Капаците на прозорците бяха отворени, както и входната врата, но за нейна изненада те заобиколиха отстрани на вилата по стръмен склон. На върха имаше прелестна окосена морава с пътека, водеща към обвита с рози и жасмин пергола, където чернокоса жена на възрастта на Лейни чакаше да ги поздрави.
- Хело, хело - извика тя сърдечно, вървейки през поляната, докато Лейни започна масовото изселване от колата. - Аз съм Адриана - заяви тя, като се ръкува с Лейни - и съм много щастлива да ви посрещна във вила „Константия”. Вие сте синьора Олингсуърт, si?
Отговаряйки на нейната любезност, Лейни каза:
- Да, аз съм, но трябва да ми казвате Лейни. А това е Стейси.
- Аз съм много доволна да се запознаем, Стейси - уведоми я Адриана с усмивка, която сякаш с всяка минута ставаше все по-ослепителна. - А това са децата, но, о, не, те са толкова големи. Здравейте на всички, аз съм Адриана и се надявам, че ще прекарате една много хубава ваканция в тази вила.
- Къде е басейнът? - попита Зав, като се оглеждаше наоколо.
- Зав, какви са тези обноски? – скара му се Лейни. - Адриана току-що те поздрави.
- О, съжалявам. Чао - каза той, като пристъпи да се ръкува с нея.
- Ах, si parla italiano - извика тя щастливо.
Лицето на Зав представляваше интересна картинка, когато той се обърна към майка си.
- Знам само „чао” - призна той.
Когато всички избухнаха в щастлив смях, Адриана се намеси:
- Басейнът – la piscina - е на долната тераса. Можете да стигнете по стъпалата, които виждате между, как се казва, cespugli?
Тъй като имаше само едни стъпала, които можеше да види, Лейни се осмели да предположи:
- Храсти?
- Si, si, в храстите – потвърди Адриана.
- Може ли да отидем да го погледнем, мамо? - помоли Зав.
- След една минута - обеща тя, - първо трябва да помогнете да разтоварим багажа.
- Здравей, радвам се да се запознаем – обяви Макс и протегна ръка, за да се здрависа с Адриана.
Лейни наблюдаваше как се представиха момичетата, а след това се обърна да погледне отново пейзажа. Той беше импозантен, напълно хипнотизиращ, без нито един облак в небето, който да наруши синия простор, без нито един кораб по езерото да набразди гладките води.
- Много е хубаво, нали? - запита Адриана.
- Страхотно е - съгласи се Лейни, чувствайки се очарована и заинтригувана какви ли спомени би предизвикала тази гледка у майка й. Дали някога се е изкачвала толкова високо, дали е играла до това езеро, дали е изследвала най-близкия остров, където, според пътеводителя, се произвеждала дантела и са живели рибари? Със сигурност е усещала това слънце да пари крайниците й и е слушала оркестъра на цикадите да заглушава птичата песен. Дали семейният й дом е бил тук, на хълма, или закътан насред селото, чиито червени покриви блестяха на слънцето? Къде беше училището, в което е ходила, приятелите, които е познавала, църквата, където се е изповядвала? Може би разговор със свещеника ще бъде добро начало за търсенето й...
- Адриана, вие от тази област ли сте? - попита Стейси.
- Не, аз съм от Перуджа - отвърна Адриана с тъжна въздишка. - Туоро е домът на семейството на мъжа ми и тази вила принадлежи на брата на мъжа ми - Марко. Той не може да дойде тук днес, за да ви поздрави, така че аз го правя вместо него.
- Той наблизо ли живее? – попита Стейси.
- Да, той живее близо до Туоро, на същото място като мен и съпруга ми, където всеки от нас има дом и бизнес. Понякога идваме тук в тази вила на почивка, когато не е наета. Ще видите вътре, тя е като два апартамента. Преди малко минахте пред вратата на единия на долния етаж, а тук, под перголата, е вратата за този на горния етаж. Това ни върши добра работа, когато дойдем с мъжа ми и децата, а Марко е с неговата жена и сина им. Можем да бъдем отделени, но заедно. Аз ще ви покажа.
Те прекосиха през моравата към вилата.
- Как е името на онзи град там? - попита Стейси, сочейки към западния бряг.
- Нарича се Кастилиони дел Лаго. Много красив град. Можете да го посетите някой ден, докато сте тук, за да видите пазара и чудесните магазини за храна. Разбира се, също така Кастело дел Лионе, която е много стара крепост.
- Всъщност мама е тук, за да се опита да намери семейството си - подхвана Тиърни зад тях.
Очите на Адриана се разшириха от любопитство.
- Имате семейство в този регион? - попита тя Лейни.
Стресната от толкова рязкото скачане в дълбокото, Лейни обясни:
- Не съм сигурна. Искам да кажа, че е възможно. Аз съм родена в Туоро, но майка ми го е напуснала, когато съм била бебе…
- А, значи, сте италианка? - извика щастливо Адриана. - Това ми се струва възможно, защото, ако нямате нищо против да го кажа, приличате на италианка.
Лейни се усмихна.
- Ще приема това като комплимент, но се страхувам, че не се чувствам много италианка. Аз дори не говоря езика.
- Майка ти не те ли научи?
- Не, за съжаление, но аз имам желание да го науча.
- Как е името на семейството ви? - подпита Адриана. - Може би съм чувала за тях или дори ги познавам.
С поглед към Стейси, която явно я насърчаваше да се възползва от случая, Лейни каза:
- Баба ми и дядо ми по майчина линия се наричат Клементи. Мелвина и Алдо Клементи.
Адриана смръщи вежди в опит да сети за такава фамилия.
- Може би трябва да попитам моя съпруг или брат му, когато дойдат. Те познават всички, защото са прекарвали много време тук като деца, а и сега с нашия бизнес.
- Какъв е той? - попита Стейси.
Адриана вдигна ръце.
- Ние правим всичко, но първо, тук наблизо имаме лозе и маслинова горичка, а също имаме магазини в Лондон и Рим, където продаваме нашите продукти и много други италиански неща. Марко, братът на мъжа ми, днес се среща с много важен доставчик в Монтепулчано. Ето защо той не може да бъде тук. Знаете ли Монтепулчано? Много е прочут с вино.
Лейни се усмихна и кимна. Виното беше едно от любимите на Том.
- А сега ще ви покажа вилата отвътре – заяви Адриана. – Виждате, ние сме на терасата, която има много прекрасен изглед към Лаго Трасимено. Вие разбирате, че това е много прочуто езеро, защото е едно от само петдесет и двете в света, признати от ООН за, как се казва – аmbiente, – околна среда.
Лейни и Стейси кимнаха едновременно.
- Si, качеството на околната среда. Можете да плувате или ако искате, да карате уиндсърф, има много добро училище в Сан Фелициано. Има конна езда, туризъм, посещения на винарни и маслодайни преси. Много изненади ви очакват. Ще намерите вътре много информация, която донесох за вас.
Влязоха след нея през отворените двойни врати, като оставиха Тиърни и Скай наведени над един от телефоните, а Макс да настройва китарата си. Лейни хвана под ръка Стейси, докато оглеждаха просторната и милостиво прохладна кухня, свързана с дневната. Тя имаше определен чар. Отляво се намираше кухненски бокс. Вдясно имаше голяма кръгла маса с покривка на цветя, а отпред - кът за сядане с три жълто-кафяви кожени дивана, внушителна мраморна камина, оградена с високи книжни лавици и голям тъмен дървен шкаф, който се оказа пълен с цялата посуда и прибори за хранене.
- А тук – обясни Адриана, влизайки през една врата до кухнята - имаме две спални с по две единични легла и една много голяма баня.
- Перфектно - отговори възхитена Лейни, определяйки едната за Тиърни и Скай, а другата за Зав и Алфи.
- А сега да видим другото крило - обяви Адриана, като се върна обратно в хола и отвори една врата отстрани до камината.
- Тук имаме малък хол и две двойни спални, всяка със собствена баня. Едната има прекрасна тераса, но без изглед, а другата има изглед, но няма тераса.
- Ти избирай - каза Лейни на Стейси. – Ще бъда доволна от която и да е.
- Ти си платила, ти избирай - настоя Стейси.
Лейни се усмихна на Адриана.
- Ние ще се разберем, но и двете изглеждат прекрасни, благодаря ви. Само малко съм притеснена за Макс. Има ли някакви други стаи тук?
- Не, но на долния етаж има апартамент с една спалня и баня с тоалетна, кухня и голям хол, където има Sky телевизия и Wi-Fi.
- На мен определено ще ми трябва - увери я Стейси. - Може би аз трябва да взема апартамента, ако ще работя през повечето време.
- Не, моля те, не ме оставяй да споделям крилото с Макс - потръпна Лейни. - Предпочитам да не знам нищо за неговите бунга-бунга партита, много благодаря.
- За мен ли говорите? – попита Макс, влизайки след тях. - Това място е адски готино. Къде е стаята ми?
- Решихме да ти позволим да ползваш самостоятелно апартамента на долния етаж - обяви щедро Лейни.
Той присви очи подозрително.
- Ти се шегуваш. Цял апартамент ли? С отделна входна врата?
- Всичко е твое. Просто се опитай да не забравяш, когато купонясвате, че има и други хора в къщата и двама от тях са на много крехка възраст.
- О, двете със Стейси ще го преживеете - увери я той. - Може дори да ви поканя, ако сте особено мили с мен.
Стейси се засмя, а Лейни го погледна многозначително и се обърна към Адриана.
- Чудесно е – каза й тя. - Мисля, че много ще ни хареса тук.
- Наистина се надявам да е така - отвърна Адриана, докато вървяха обратно към хола. – Само ще ви обясня за алармата и кода на портата и как работят някои от уредите.
Основното обучение не отне много време.
- Сега ще ви оставя да се настаните, но ако имате нужда от нещо, ще намерите моя номер и този на Марко в пакета за добре дошли – обясни Адриана. - Има някои основни запаси в хладилника, но ако ви трябва супермаркет, той е надолу по хълма през селото - завийте наляво по посока на Перуджа и ще го видите от лявата страна. О, и ако искате да се храните навън тази вечер, мога да ви препоръчам La Pergola в селото или можете да карате до върха на хълма, където ще намерите Lo Scoiattolo. „Катеричката”.
След като тя си тръгна и всичките пет деца залудуваха около басейна, Лейни се отпусна в един стол на терасата. И беше готова да разцелува Стейси, когато тя донесе две чаши охладено бяло вино.
- „Орвието“ - информира я приятелката й. - Много хубаво местно вино.
- Перфектно - отговори Лейни, вдишвайки от аромата му.
- Наздраве за една прекрасна почивка – вдигна тост Стейси. - Да се надяваме, че ще е успешна във всяко едно отношение.
Леко усмихната, Лейни докосна чашата си до тази на Стейси и отпи.
- Той ми писа с молба да му съобщя, че сме пристигнали благополучно.
Стейси очевидно не беше изненадана:
- Е, ще го направиш ли?
- Наистина бих искала да говоря с него...
- Тогава се обади.
Повдигайки вежди, когато от басейна долетя пронизителният писък на Тиърни, последван от гигантски плясък, Лейни взе мобилния си телефон и натисна копчето.
- Здравей - каза тя на гласовата му поща. - Само да ти съобщя, че пристигнахме невредими и тук е красиво. Бих казала, че ни липсваш, защото е така, но вероятно не искаш да чуваш това. - Тя погледна към Стейси и продължи. – Моля те, не забравяй да поддържаш връзка с децата, дори ако Макс и Тиърни не ти се обаждат или не отговарят на есемесите ти. Така или иначе за тях има значение. - Тя си пое дъх. – Добре, това е всичко засега. Знаеш къде сме, ако имаш нужда да говориш с нас и може и да не искаш да го чуеш, но аз те обичам...
И като съжаляваше вече, че го каза, защото прозвуча като силно нуждаеща се, тя прекъсна...

- Мамо? Будна ли си? - прошепна Тиърни в тъмнината.
Обръщайки се по гръб, Лейни протегна ръка, за да включи лампата, но не можа да намери ключа. - Какво правиш тук? - попита тя тихо.
- Мога ли да легна при теб?
Лейни се премести да й направи място и подпъхна ръка под главата на дъщеря си.
- Не си се скарала вече със Скай, нали? – попита тя.
- Не, не, тя просто… - Тиърни спря, несигурна дали да признае, че Скай е отишла до езерото с Макс, където би трябвало да има дискотека. - Аз просто не мога да спя - каза тя неуверено.
- Защо?
- Не знам. Предполагам, че е заради татко и всичко. Ти защо не си заспала?
- Спях, докато ти не влезе.
- Не, не спеше.
- Откъде знаеш?
- Мога да позная. Така както ти винаги познаваш за мен.
Лейни се усмихна. Известно време лежаха тихо и гледаха през мрежата за комари множеството звезди, осеяли нощното небе. Единствените звуци, които се чуваха, бяха от цикадите, които се смесваха със слаб тътен на музика някъде в долината.
- Чувстваш ли, че принадлежиш на това място? - попита Тиърни след известно време.
- Ние дори не сме ходили все още в селото - припомни й Лейни.
- Не, но знаеш ли, ще се радвам за теб, ако намериш семейството си…
- Те ще бъдат и ваше семейство...
- Само при условие че са готини. Ала ние живеем в Англия и всичките ми приятели са там, така че ако ти…
- Скъпа, няма значение какво ще се случи през тази ваканция, Банерли Крос винаги ще бъде нашият дом.
Тиърни замълча.
Знаейки какво си мисли, Лейни опита да я успокои, но дъщеря й я изпревари:
- Ами ако татко ги доведе там?
Въпреки че беше сигурна, че това никога няма да се случи, сърцето на Лейни подскочи.
- Не можем да живеем там с тях - продължи да нарежда Тиърни. - Спомни си какво направи съпругът на Стейси, как доведе неговата приятелка...
- Татко ти никога не би ни го причинил.
- Може да го направи, докато сме тук. Представи си, като се върнем и да ги намерим, че са завладели…
- Тиърни, той не би направил това.
- Откъде знаеш?
- Просто знам, но ако действително си притеснена, трябва да му се обадиш и да му кажеш какво те тревожи.
- Не искам да говоря с него.
- Ти просто си ядосана и объркана, всички сме така, но наистина го обичаш …
- Ти все още ли го обичаш?
Дъхът на Лейни спря при този въпрос.
- Да - каза тя. - Да, обичам го, но трябва да разрешим нещата…
- Ще се разведете ли?
- О, Тиърни…
- Ще го направите, нали?
- Нещата не са отишли толкова далеч все още... Аз очевидно не искам, но ако това е, което татко ти желае...
- Ако е така, никога, ама никога няма да говоря с него отново.
Лейни я прегърна.
- Няма да те карам да го направиш, защото не искам това за вас – рече тя. - Не забравяй, че той е бил прекрасен баща досега, и съм сигурна, че няма да се промени…
- Той не е тук. Това е една промяна. Никога преди не е отказвал да дойде на почивка с нас.
- Не, но това не значи, че не те обича.
- Ако това означава, че той не обича теб, тогава аз съм солидарна с Макс и никога повече няма да искам да го видя.
- Скъпа, Макс има свои проблеми с татко ви, в които не трябва да позволяваш да бъдеш въвлечена.
Приемайки, че е вярно и че не иска да бъде част от това, Тиърни се обърна към Лейни.
- Знаеш ли, ще бъде много странно, ако в крайна сметка ти намериш истинския си баща точно, когато аз губя своя.
- Никога няма да загубиш баща си, в това можеш да бъдеш сигурна.
Тиърни отново замълча. Беше й трудно да определи чувството да споделя баща си с някого, за когото изобщо дори не знаеше допреди няколко дни. Той не принадлежеше на Джулия, дори да беше също и неин баща. Мястото му беше с тях, с нея, с мама и Зав... А очевидно и с Макс, който непрекъснато пишеше есемеси и покани Кристи да дойде за една седмица. Как щеше да се чувства сексуалната му приятелка Скай?
Какво й пукаше? Това си беше тяхна работа, не нейна.
Трябваше да се съсредоточи върху раздялата на родителите си. И да помисли за Гай, който явно беше ядосан, че не се беше появила онази вечер, а след това вбесен още повече, че е заминала за Италия. Сякаш той отчаяно искаше да я види и просто трябваше да се успокои. Само днес бе изпратил около четиридесет есемеса. Това доказваше, че е луднал по нея, ала тя би искала да престане. Защото наистина вече не желаеше това...
- Хайде, казвай – подкани я Лейни.
- Какво да казвам?
- Всичките глупости, които се въртят в главата ти.
Тиърни спря да диша, дали майка й можеше да чете мислите й? Няма начин. Тя просто нямаше как да знае за Гай.
- Смяташ ли да ми кажеш кой ти изпраща непрекъснато съобщения? – запита Лейни. - Предполагам, че е някой, с когото си се запознала в Лондон, когато беше у Скай?
- Не. Да... Искам да кажа, той не е никой всъщност. Хайде да не говорим за него. Нека да помислим как да поправим нещата между теб и татко.
- Това ще го направим ние, не ти.
- Говорила ли си с него, откакто сме тук?
- Не.
- Той позвъни на Зав точно когато си лягахме.
- Наистина ли? - Лейни се извърна, разстроена, че Том не се беше обадил на нея.
- Добре ли си? - попита Тиърни.
Очите на Лейни бяха затворени, цялото й тяло беше напрегнато.
- Разбира се - каза тя, думите сякаш я отпуснаха малко.
Заслушаха се в звука на кола, бавно приближаваща се по чакълената алея.
- Това трябва да е Макс - предположи Тиърни.
Когато втора врата се затвори с трясък, Лейни отбеляза:
- Изглежда, си е намерил компания. Не му отне много време.
- Какъвто бащата, такъв и синът - промърмори Тиърни.
Лейни посегна към ръката й.
- Те трябва да се научат да не изневеряват - изкоментира язвително Тиърни.
- Ако татко ти го беше научил преди години, нямаше да те има тук - припомни й Лейни.
Тиърни присви очи. Мислеше си, че беше участник в изневярата на Гай спрямо Надя и се мразеше за това, но то беше най-вече защото сега започваше да мрази него.
- Знаеш ли, когато си правила секс за първи път – осмели се тя, - беше ли някак страхотно романтично или неприятно?
- Честно казано – отговори Лейни, - бях много пияна и момчето, с което бях, Стюарт, беше в същото състояние... Така че не си спомням чак толкова.
- Но си спомняш за първия път с татко?
- Да, определено...
- Ако знаеше, че е женен, пак ли щеше, така де, да бъдеш с него?
Лейни облиза пресъхналите си устни, главата я болеше.
- Бих искала да кажа, че нямаше - отговори тя. - Ала не съм сигурна, че това е истина. Той много ме привличаше, беше непреодолимо... - За нея това все още беше така, но се страхуваше, че за него вече не е същото.
- Хм, мога да разбера как си се чувствала... Защото понякога сякаш трябва да направиш нещо, въпреки че знаеш, че не е редно или може да нарани някой друг. Просто усещаш, че трябва да го направиш, като че ли тялото ти си има собствено мнение.
Лейни присви очи, когато се взря в нея.
- Какво се опитваш да ми намекнеш?
- Нищо! Просто разсъждавам, това е всичко.
- Тиърни, за бога, да не си се забъркала с женен мъж? – Обхвана я паника, защото ако беше така, проблемите на Лейни щяха да изглеждат незначителни в сравнение с нейните. Особено ако Том някога разбереше.
- Разбира се, че не съм - извика Тиърни. - Просто се опитвах да помогна.
- Съжалявам... Предполагам, че съм уморена и не мисля много трезво. Защо не се върнеш обратно в леглото си сега? Ще трябва да направим някои проучвания утре сутрин и бих искала да се чувствам отпочинала и свежа.
- Нервна ли си за това, което може да научиш за миналото на баба?
- Да... Всъщност малко.
- Ами ако баща ти се окаже масов убиец?
Лейни въздъхна.
- Да се надяваме, че не е така.
- Няма да бъде - заяви уверено Тиърни. - Той или ще е мъртъв, или женен за някоя друга... О, боже мой, ами ако се окаже, че ти си толкова голяма изненада за съпругата му, колкото Джулия беше за теб? Това би било адски странно, нали?
- Тиърни, върви в леглото си, моля те...
- Отивам. Обичам те.
- И аз те обичам.
Когато вратата се затвори зад нея, Лейни отново се обърна да погледне към нощното небе. Чудеше се дали Том също беше буден и мисли за нея.
По-вероятно беше дълбоко заспал, а Кърстен лежеше до него, може би с ръка в неговата или неговата ръка около нея, а Джулия - в съседната стая.
Как, за бога, щеше да понесе това...