Авторът:
Ойдур Ава Олавсдотир е исландска писателка, родена в Рейкявик през 1958 г. Сам по себе си този факт буди интерес – не всеки ден можем да надникнем в изкуството на тази северна страна. Олавсдотир е директор на музея на изкуството в Исландския университет и доцент към катедраИстория на изкуството.
Книгата:
Една нощ, в краткотраен порив, Арнльот и Анна, които почти не се познават, изживяват чудото на страстта сред розите в градината на неговата майка, след което всеки поема по своя път. Съкрушен след смъртта на майка си, двайсет и две годишният Арнльот напуска дома си и се отправя към далечен манастир, за да посвети времето и уменията си на неговата изоставена розова градина. Със себе си носи малко багаж и няколко коренчета от рядката осемлистна rosa candida, която е отглеждал заедно с майка си. Пътуването му, изпъстрено с много събития, водещи го към самата същност на човешкия живот, към себепознанието и изконната връзка с природата, е белязано от появата на Анна, която му поверява Флора Сол – дъщеричката, родена от мимолетната им съвместна нощ. Дали това няма да е началото на една любов и на нов живот за тримата?
„Осемлистната роза“ е наслада за сетивата, преплитаща багри, ухания и усещания, беззлобен хумор и очарованието на един екзотичен, но и много човешки светоглед. Красива история, населена със симпатични герои и изпълнена с нежност и поезия.
"Осемлистната роза"
Заминавам в чужбина и не е ясно кога ще се върна, затова моят седемдесет и седем годишен баща решава да превърне последната ни съвместна вечеря в незабравимо преживяване и да сготви някоя от записаните върху бележки рецепти на мама – нещо, което тя самата би избрала при подобен повод.
– Предлагам – казва татко – да вечеряме с панирана треска и какао с бита сметана.
Докато се чуди как да се справи с десерта, аз се качвам на седемнайсетгодишния сааб и отивам да прибера Йозеф от общежитието. Намирам го готов и видимо доволен да ме види след дългото чакане. Заради прощалната вечер се е облякъл в официални дрехи и е избрал последната риза, купена му от мама – виолетова на цвят, с мотиви на пеперуди.
Докато лукът се пържи и парчетата риба лежат готови върху слой галета, отивам в оранжерията за розовите клонки, които смятам да взема със себе си. Татко тръгва след мен с ножиците в ръка, за да отреже тънък лук за треската. Йозеф го следва безмълвен и се спира пред стъклената къща – не смее да продължи, откакто видя натрошените на сол прозорци след февруарския циклон, вместо това спира отвън в пряспата, за да ни наблюдава. Двамата с татко са облечени в еднакви жилетки, лешниковокафяви на жълти ромбове.
– Майка ти обичаше да слага тънък лук на треската – отбелязва татко и ми подава ножиците, а аз се протягам към зелените стръкове в ъгъла, отрязвам от лука и му подавам.
Мама е завещала оранжерията единствено на мен, както татко редовно ми напомня. Нейните мащаби са скромни – тук не става въпрос за наследство от триста и петдесет разсада с домати и петдесет с краставици, а само за розите, които не изискват никакви специални грижи, и десетината останали доматени посева. Татко смята да ги полива в мое отсъствие.
– Зеленчуците никога не са били по вкуса ми, Лоби, но майка ти ги обичаше. Аз самият не мога да изям повече от един домат на седмица. А колко ли домата се получават от един разсад, как мислиш?
– Можеш да ги раздаваш, ако са много.
– Как да се отбивам непрекъснато при съседите и да им предлагам домати?
– Ами Богга? – питам аз въпреки подозрението си, че старата приятелка на мама има същия вкус като татко.
– Нали не очакваш да й нося всяка седмица по три кила домати. Ще започне да настоява да оставам за вечеря.
Вече се досещам в каква посока върви разговорът.
– Иска ми се да поканя момичето и детето – продължава той, – но ти сигурно няма да се съгласиш.
– Не, не съм съгласен, двамата с това момиче, както я наричаш, не сме двойка и никога не сме били, въпреки детето ни. То не бе предвидено.
Вече съм дал обяснение и татко трябва да е разбрал, че детето е продукт на моментно невнимание, а връзката ми с неговата майка е приключила в рамките на четвъртина, дори петина от една нощ.
– Майка ти сигурно нямаше да има нищо против да ги поканим на последната вечеря.
Всеки път когато иска да придаде тежест на думите си, татко вика мама от гроба за съвет.
Странно е усещането да се озова в сцената на зачатието, ако мога така да се изразя, в компанията на моя възрастен баща и умствено изостаналия ми брат близнак, застанал точно до прозореца отвън.
Татко не вярва на съвпадения, не и по отношение на най-важните събития в живота – раждане и смърт; по неговите думи животът не възниква и не угасва просто по случайност. Той не разбира, че едно дете може да бъде заченато при случайна среща, че по стечение на обстоятелствата един мъж може да се озове в леглото на жена, нито че мокро шосе или камъчета при пътен завой могат да предизвикат смърт, щом всичко може да се обясни по друг начин – с числа и формули. Татко вижда нещата другояче, според него светът е споен от числа, те са същината на сътворението, и датите крият в себе си дълбока истина и красота. Това, което аз наричам съвпадение или случайност, е в очите на татко част от сложна система. Прекалено много съвпадения не са възможни, може би едно, но не три, не и поредица от повторения, както той твърди: рожденият ден на мама и на неговата внучка е и датата, на която мама почина – седми август. Аз самият не разбирам сметките на татко и по мои наблюдения конкретните очаквания никога не се оправдават. Нямам нищо против хобито на един пенсиониран електротехник, стига неговите сметки да не засягат моето небрежно отношение към противозачатъчните средства.
– Да не забравиш нещо, Лоби.
– Няма. Вчера се сбогувах с тях.
Татко вижда, че нямам какво да добавя, и сменя темата на разговор.
– Дали майка ти е закътала някъде рецепта за какаов десерт, купил съм сметана за разбиване.
– Не знам, но можем заедно да измислим нещо.
