Това, което знам... с фотографа Никола Михов

Срещнахме Никола Михов по време на събитие на Дарик Радио по повод инициативата им "40 до 40", която от медията стартираха миналата година, и той беше първият, който запомнихме от присъстващите там. Не защото останалите 39 млади лидери не заслужават искреното ни уважение за труда, който хвърлят по сбъдването на собствените си мечти, а просто защото той наистина се отличаваше стилистично от всички, които ни заобикаляха тогава, в дъждовната пролетна вечер.

Никола беше избрал да обуе мексикански вълнени потури, за да е различен, а ние пък избрахме да се запознаем с него именно заради странността му. Харесахме го! И някак си така, от дума на дума, се стигна и до втора среща между нас.

Резултатът е това интервю, в което той разкрива откъде и накъде е тръгнал, как се вижда на 40 и кои са най-запомнящите се моменти в неговия живот. Подробностите по-надолу, а сега накратко да ти го представим.

Той се казва Никола Михов и е роден в София през 1982, а с фотография започва да се занимава през 2002 г., когато заминава за Париж.

Носител е на награда “Фото школа” от фотографско биенале „Фодар“ през 2009 г. Номиниран е за наградата Еssl Art Award на музея за съвременно изкуство „Есл“ във Виена през 2011 г., както и за наградата Zooms на Салона на фотографията (Salon de la Photo) в Париж през 2012 г.

Никола е съавтор на проекта „СОЦМУЗ – виртуален музей на графичния дизайн от времето на социализма ” (www.socmus.com), a през 2012 г. завършва проекта за фотокнига, която излиза под заглавието “Forget Your Past – монументални паметници от времето на комунизма”.

V.S. Здравей, Никола. Разкажи ни за момента, в който осъзна, че искаш да се занимаваш с фотография?
Н.М. Това се случи, когато отидох да живея във Франция. В мен сякаш се отключи желанието да снимам. По време на един от протестите там, който започна като студентски, но се превърна в протест с 2-3 млн. души на улицата, през 2006, който избухна по повод Закона за първо назначаване (бел.ред. законът, който се приема и дава право на работодателите да уволняват без предупреждение всички служители под 26.), се оказах в центъра на събитията. Тогава живеех близо до случващото се и виждах как всичко е в пълна анархия. Разбира се, запечатвах всеки кадър и така направих първия си репортаж, който пък за мое щастие излезе в сайта на Le Monde.

Имаше една снимка, на която бях уловил демонстрантите, които целят полицаите с латекс и блажна боя и тя може би е кадърът, който отключи в мен нещо.

Riot Paintball - Nikola Mihov (2006)

И до днес безредиците ме привличат страшно много като заряд. Може би, защото това са такива моменти за фотографията, в които нямаш време да мислиш, а снимаш инстинктивно.

V.S. Освен протестите във Франция си отразявал още и тези у нас, и в Истанбул, и тези в Германия преди години... какво е общото и различното между революциите на всички тези народи?
Н.М. От всички протести най-силно като изживяване беше това, което ми се случи в Истанбул. Бях там на 3-тия ден от протеста. Опитах се да се свържа с няколко активисти, с които се бях запознал, когато бях там за протестите срещу Световната банка през 2009 г., но не успях. Тогава, приятелката на моя приятелка от Китай се обади на свой приятел - деен участник в протестите, който веднага се съгласи да ме подслони. И така на следващата сутрин той ме посрещна с топли гевреци и чай, въпреки че беше стоял на барикадите до 05 ч. и не беше спал от два дни.

Поспахме няколко часа и веднага тръгнахме към Таксим. Атмосферата, която ни заобикаляше тогава е много трудна за описване. Този заряд от енергията на хората тогава е наистина несравним.

Аз нямам нищо общо с Турция и това, което се случваше там не касаеше моето бъдеще, но каузата на тези хора беше и е толкова общочовешка, че нямаше как да не ме докосне.

На всички им е ясно, че е нереално да мислиш, че Ердоган ще падне след тези протести и изобщо скоро и всъщност ситуацията е много по-отчайваща, отколкото ситуацията тук, но хората там наистина имат несломим дух. И някак се борят обединени под лозунга: "Един друг свят е възможен, вземи живота си обратно".

И ако има някое място, на което да смятам, че съм бил на точното място в точното време, то това е бил Истанбул тогава. И то не заради фотографията, а като човек, като усещане. Това наистина е трудно да се опише с думи.

За да го илюстрирам например, мога да разкажа някои неща. Една много голяма част от центъра - целият площад Таксим и околните улици, все едно от Университета до НДК, се контролираше от протестантите. В този периметър нищо не работеше, нямаше полицаи и всичко беше заобиколено от барикади, които хората задружно укрепваха всеки ден. В този кръг пребиваваха между 60 000 - 100 000 души и всеки от тях се занимаваше с нещо различно, с което да спомогне за благото на това мини общество. В центъра на парка имаше музиканти, но това не беше като като пир по време на чума, а като алтернатива на цялото това сковано и маскирано общество, като алтернатива на изкуствените взаимоотношения, които ни заобикалят

За мен това беше показателно, че алтернатива всъщност има и това е, от което се опасяват най-много управляващите.

Освен това хората не ги беше страх, въпреки убитите, да излязат отново и отново да протестират. Дори и тези, които не искаха да се включат активно в протеста идваха. Някои от тях носеха каквото са сготвили, други просто се снимаха, но всички бяха там! Дори боклуците се събираха от демонстрантите.

Отношението към мен също беше изключително. Всеки втори човек, с когото се запознаех, ме питаше дали имам нужда от нещо, дали съм гладен и дали имам къде да спя.

V.S. А имало ли е моменти, в които си се страхувал за себе си тогава?
Н.М. Имало е, да, но това е нормално.

V.S. Говориш толкова развълнувано за протестите в Турция, интересно ми е какво мислиш за тези у нас, които се случваха почти по същото време?
Н.М. Тук като цяло властва едно такова мнение, че чакаме нещо от държавата. Докато в Истанбул няма никакъв шанс държавата да даде нещо на някой. Дори, след като всички протести утихнаха, полицията продължаваше да задържа и глобява всеки, който е бил видян на улицата по време на размириците. И хората там знаеха всичко това, знаеха за всички опасности, които ги грозят и това, че държавата няма да се промени. Но те са хора, които вярват, че промяната зависи единствено от тях. Те не очакваха нищо, а започнаха да променят сами ситуацията около себе си. Това наистина заслужава уважение!

И на фона на това, веднага след като се прибрах тук и се присъединих към родните протести, направих огромната разлика. По време на едно от шествията в далечината съзрях едно турско знаме и мислех, че това е от солидарност към случващото се в Истанбул, но уви не беше, а само чух "Турци сте!". Тук, в контекста и заради повода може би е ОК, но контрастът е огромен. В Турция нямаше нито един лозунг или скандиране с някаква злост към управляващите, а имаше само надписи от рода на: "Таип, ти имаш нужда от любов", "Tаип, отивай на луната", "No Tayyip, no cry". Хората някак не мразеха въпреки конкретните поводи затова.

Така че, мога да кажа, че бях много повече себе си в Истанбул, отколкото тук!

Istanbul - Nikola Mihov (2013)

V.S. Като се обърнеш назад какво виждаш?
Н.М. Виждам интересни неща, в които има артистичен потенциал. Ти сигурно ме питаш заради проекта ми Forget Your Past с фотографии на монументалните ни паметници от времето на комунизма.

V.S. Точно така. Разкажи ни малко повече за него...
Н.М. Този проект ми отне около 3 години. Става въпрос за изследване по темата. През 2009 г. започнах да „инвентаризирам” монументалните паметници в рамките на проекта „Следа”, който финансира първата ми обиколка из страната. Паралелно започнах да издирвам информация и архивни материали, което се оказа и най-трудната част от проекта, защото много от архивите са потулени или унищожени. Идеята ми беше да събера информация за тези паметници. Кога, защо и от кого са построени, какви бригади са участвали в тях, как са заложени идеологически, какво стои зад формите и зад символите им.

Заснех общо над 30 монумента, като впоследствие се фокусирах върху 14 от тях. Опитах се да събера от една страна информация, а от друга снимки. Събрах и много архиви, които не са включени никъде.

V.S. Кой ти помогна за случването на този проект?
Н.М. За този проект ми помогнаха страшно много хора, които същност намирах в процеса на изграждането му. В началото никой не ми обръщаше внимание, но първата публикация за работата ми излезе в едно много престижно френско списание, а след това работите ми се появиха и в рамките на месеца на фотографията в Лондон. Истината е, че чак тогава и у нас се заинтересуваха от мен. Това беше през 2009-2010 година.

Монументите са събрани в книга с името "Forget Your Past - Mонументалните паметници от времето на комунизма" („Жанет 45”). Книгата проследява съдбата на най-значимите монументални паметници от времето на комунизма в България.

V.S. А днес продължаваш ли да снимаш монументи?
По-скоро не! Идеята ми никога не е била да картотекирам обектите. Има един италиански фотограф, който се е заел с това. При мен по-скоро има един естетически общ подход. Снимките са в черно-бяло, самите кадражи са подобни на картички от социализма, има вътрешни снимки и когато има пространство и многозначителни детайли.

Един вакъл момък септемвриец от паметника на антифашисткото движение във Видин, който има нарисувана свастика на гърдите и мустачки или пък един съветски войник и един българин, които са толкова въодушевени от срещата си, че се целуват уста в уста като хомосексуалисти, които пък не са били на почит по онова време...

Forget Your Past - Nikola Mihov
Това в никакъв случай не е просто каталог на паметниците, за да разберем колко са прекрасни или колко са ужасни. Според мен медалът има две страни, както и някои от монументите са шедьоври в областта си. Те са ценни, а и така или иначе вече са се случили, така че няма никакъв смисъл да обсъждаме дали е било правилно или не да бъдат дадени 25 млн. за Бузлуджа. Факт е обаче, че построяването и издигането на всички тези монументи е създало една школа в монументалното изкуство, каквато има само на 2-3 места в света. Затова са изключително интересни за изследване.

V.S. Защо реши да представяш нещата си онлайн?
Н.М. Някои паметници ги нямаше в интернет дори на снимка. Няма някакъв държавен архив или орган, който да се грижи за тях, така че реших да ги кача, за да имат хората ясен поглед към нещата, а и за да дам повече информация.

Има една голяма дупка между поколенията. Ние като поколение на интернет сме виждали какво ли не, но примерно не знаем какво се е случило малко преди да се появим на бял свят. А за мен тази приемственост е важна.

V.S. Откриваме желанието ти да разкажеш на хората за миналото и в следващия ти проект socmus.com...
Н.М. Да, защото случаят с графичния дизайн е същия. Малко хора знаят, че в графичия дизайн сме имали една от най-добрите школи в света.

След проекта Forget Your Past идеята ми прерастна в друга и заедно с Валери Гюров, архитект и съосновател на сдружението за градска среда – Трансформатори, и Мартин Ангелов от студио Funkt решихме да обединим запалеността си по графичния дизайн и така и стана. Всичко тръгна от една изложба на Стефан Кънчев, направена от една наша колежка, която представяше работата му. Тогава осъзнахме, че този човек е бил Бог в областта си. Той е бил обявен за един от тримата най-влиятелни графични дизайнери в света по времето на социализма, но въпреки това с днешна дата той е забравен.

Но пък от друга страна явлението Стефан Кънчев нямаше да е възможно, ако нямаше държавен монопол върху всички предприятия. Тогава при нуждата от ново лого, те винаги са давали тази работа на него. И така се получава, че през годините този човек е направил нечовешко количество лога, несравнимо с работата през онези години, на който и да е бил друг от западните дизайнери.

V.S. Интересно ни е къде ги намирате тези шедьоври на графичния дизайн. Не са ли те отдавна изгубени?
Н.М. Стигаме до тях по втория, третия и четвъртия начин. Първият начин е да се ровим в галерии и ариви, които, доколкото съществуват, са в изключително западнало състояние и общо взето навсякъде, където се появиш и питаш за тях ти казват: „А, не нямаме, нямаме!“, дори и да знаеш, че те имат. Ако ги попиташ пак, те с неохота разбират, че ти знаеш, след това с още по-голяма неохота евентуално те допускат до тях и изобщо има една голяма неохота в цялото нещо. Но от друга страна, ако всичко беше като в Европа, нямаше да има почва за нашите изследвания, защото всичко вече щеше да е направено. И точно, защото нещата са с краката нагоре имаше неща, които нямаше да ни се случат.

Имало е случаи, в които хората ни казват: „Абе я вземи това, че то не ни се води и така или иначе ще го изхвърлим.“ или пък други, в които отиваме някъде и виждаме супер ценни плакати, които обаче са постлани на земята и работници боядисват върху тях, за да не цапат.

Та така оттук-оттам вече имаме голяма колекция. Много ни се иска да имаме и някакво пространство, в което да изложим всичко, но за момента това е трудно за осъществяване.

Но всичко може да бъде видяно в сайтът socmus.com. Там има сканирани и много добре обработени изображения, които са разделени в 10-15 галерии с различна тематика.

V.S. Знаем и за още един твой проект, онлайн галерия на съвременната българска фотография?
Н.М. Сигурно звучи клиширано, но представям нещата си онлайн, защото, от една страна, това е бъдещето, а от друга - това е удобна форма за популяризиране и начин да достигне до много хора. Освен това по този начин проектите са много по-лесни за финансиране.

Проектът bulgarianphotographynow.com го правим заедно с Ивайло Стоянов. Става въпрос за съвременна българска фотография, създадена след 2000-та година. И тук искам да поясня, че става въпрос за фотография създадена в България, но не само такава снимана от български автори.

Това е една платформа – галерия, която представя малко, но качествени неща. Лични проекти на автори, които мислят, а не само снимат. Неща, които са дългосрочни проекти и са авторски. Предлагам ви да видите на сайта за какво говоря >>>

V.S. Ти плуваш в много различни води, интересно ми е какво е изкуството за теб?
Н.М. Страст, ако трябва с една дума да го определя. Но иначе изкуството в България е нещо, от което хората ги е страх. Ако във Франция галерията е като малко по-луксозен магазин и всеки знае, че може да влезе в него, то у нас хората се страхуват да го направят.

V.S. Кои са твоите вдъхновители в живота и във фотографията?
Н.М. Наскоро бях в една селекция на Дарик радио "40 до 40" и по този повод си мисля, че всички тези 40 включени там са хора, които вдъхновяват. Освен това съм сигурен, че всеки един от тях познава поне по още 40 човека, които могат да бъдат наречени вдъхновители, така че са много хората, които действат така.

Но иначе, ако трябва да дам едно име, което ме вдъхновява в изкуството и фотографията, то това би било на Мартин Пар. Изключителен!

V.S. Кой е най-добрият фотографски съвет, който си получавал?
Н.М. За мен критиката е най-добрият съвет.

V.S. Как изглежда един твой перфектен ден?
Н.М. Дните, които запомняш, всъщност не са толкова перфектни.

V.S. Kак си се представяш на 40?
Н.М. Същият аз, но в по-нова версия! И дано виртуалният музей да е реален.

V.S. Какво е успехът за теб?
Н.М. Да вдъхновяваш себе си и останалите и никога да не слагаш таван на мечтите си!

V.S. Пожелавам ти го!
Н.М. Благодаря!

Можете да намерите работата на Никола на следните места:

Facebook

„СОЦМУЗ – виртуален музей на графичния дизайн от времето на социализма"

nikolamihov.com

Съвременна Българска Фотография