Авторът:
Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Женен, с две деца. Бил е журналист във в. Марица, Новинар, Експрес, Отечествен фронт, Сега и Монитор. Сега е колумнист в Портал Култура. Издал е петнайсет книги, сред които сборници с разкази, християнски есета и стихосбирки.
Книгата:
Петнадесет години след първото издание на "Ези-тура" от Деян Енев " Издателство "Сиела" преиздава отново сборника с къси разкази. През 2001, с него той печели националната награда "Хр. Г. Данов" в категория "Бълграска художствена литература".
Отзиви през годините:
Франкфуртер Алгемайне Цайтунг добави гласа си към хора на германската критика, превъзнасящ сборника с разкази на Деян Енев, излязъл наскоро в немски превод. „Това са лаконични, несантиментални отчети за невидимите щети в процеса на стопанска и политическа трансформация в „една страна отвъд познатото”, една европейска периферия, известна у нас най-вече от гланцовите проспекти на туристическите фирми. На езика на Деян Енев, черпещ от разказваческите традиции на своята страна и блестящо преведен от Катрин Цемрих и неуморимия Норберт Рандов, тази поезия на оцеляването в проза се превръща в един балкански блус, който ти влиза под кожата и ти къса сърцето.
Сабине Беркинг, Франкфуртер Алгемайне Цайтунг
В текстовете на Деян Енев малките детайли са важните неща. Всъщност те правят голямата литература. От тях тръгва той като археолог и възстановява цели животи, и така намира изгубения смисъл на нашето бързо преминаване през този свят. Почтително и внимателно към своите герои, увлекателно, но не и бъбриво, той успява да реабилитира истинските герои на този живот – не тези, които са по медиите, а онези, които в своето непрекъснато движение към търсене на стойностен смисъл може би въртят земното кълбо.
Людмил Станев
В разказите на Деян Енев е като по улица „Раковски“ от началото на един негов разказ – можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като млад... Звучи хубаво, но е по-страшно. В разказите от „Ези-тура“, силни като цигари без филтър, резки и къси, невинаги е „Раковски“. Тук най-често е Курило, „Овча купел“, Околовръстното, „Люлин“, блокове, крайни квартали, всекидневната градска беднота. Тук можеш да срещнеш себе си като Лудия Макс, който, пребит, си спомня, че е забравил да нахрани щуреца, като момчето с Висоцки, като старците Сарафови от „Казабланка“, като Галилей от Курило, тичащ да съобщи, че войната е свършила... Остро насрещно писане, понякога свъсено и мрачно, с око за всеки детайл и жест, серт тютюн.
Да четеш Енев, наистина е като да пушиш серт цигари – резки и къси, не се церемонят много, удрят директно, парят и давят, помниш ги с дробовете. Но във всеки от тях има нещо невинно и опрощаващо накрая. Утеха някаква. Преди да се е разсеял синкавият дим над главите ни.
Георги Господинов
"Ези Тура"
ПРЕДГОВОР
Има на стената, на дувара на къщата, в която живее нашата душа, окачена една пушка. Стара пушка, пълни се откъм дулото. Виси празна на стената, откъде ще є намериш в наши дни шепа барут, да го сипеш. Откъде ще намериш куршум, да пасне на зиналото дуло. До пушката на стената виси една ножница. Сабята ли, меча ли – няма ги. Ножницата е празна.
Един човек намери барут и куршум, който точно да пасва на дулото на пушката. Да я зареди, да може да гръмне. Ако душата ти е точен стрелец, ще улучиш. Същият човек намери метеорит, парче желязо, паднало от небето, та изкова сабя, да пасне в ножницата. Преди него се опитваха – или острието дрънкаше като език на камбана, или голямата сабя не влизаше.
Този човек е Деян Енев. Той изля куршум по мярката на пушката. Той изкова сабя по мярката на ножницата. Намери слова по мярката на нашата човешка душа.
Сто реда слова – един къс разказ. Една шепа барут, една капка олово, едно острие от желязо. Пушката и сабята вече не висят празни в дома на нашата душа.
Ние сме въоръжени. Ние можем да се вдигнем и да се борим за правда и за свобода. Вдъхновени и въоръжени от Деян Енев.
Акад. Антон Дончев
СЪНЯТ. ПРОЛОГ
По улица „Раковски“ можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като по-млад, от времето, когато „Будапеща“ и „Прага“ бяха най-модерните заведения в столицата. И онзи просяк ще видиш, подпрял гръб на празните бетонни цветарници между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ в дъжд и пек, в студ и мраз, година след година, навел надолу бялата си глава. Картонената кутия пред него е единствената му връзка с минувачите. Той не проси агресивно като други свои събратя, не се криви, не показва раните си, не зове неистово Бог. Седи на голия тротоар и гледа надолу. Доскоро на коленете му неизменно лежеше едно чорлаво момченце. Навярно просякът му беше дядо. Момченцето все спеше. Минавал съм стотици пъти по улица „Раковски“. Просякът винаги беше на поста си, със заспалото момченце в скута. Понякога се питах какво ли сънува това момченце...
Последния път, когато минах по „Раковски“, беше навалял тънък бял снежец. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти. Между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ зърнах отново просяка. Седеше си на обичайното място на тротоара в обичайната си поза, сякаш се беше вкаменил. В кутията пред него имаше няколко левчета, поръсени със снежец. На коленете на човека обаче наместо момченцето сега спеше едно куче, малко кафяво куче с чорлава козина. Ако бързаш много, даже няма и да забележиш, че вместо момченце на коленете му лежи кученце.
Още от днес (22 май 2014):
Черен списък: 8 продукта, които нямат място в хладилника
От любов _към големия екран: какво ново в киното в заглавия и трейлъри
Ицо Хазарта: Съжалявам за мисленето си от преди десетина години!
Това, което знам... с фотографа Никола Михов
