Следва

Галерия "Париж" представя: Десетото издание на сборната лятна експозиция "Summertime"

Четиво в четвъртък: "Живот на половини" от Антон Терзиев

В традиционната ни рубрика "Четиво в четвъртък", с разрешението на автора Антон Терзиев, публикуваме непубликуван разказ, включен в петата му книга "Мъж влиза в бара", която скоро ще излезе на книжния пазар...

Books преди 9 години

Антон Терзиев е роден през 1977 г. в София. Завършва НХА (магистърска степен по керамика). От 1996 г. до 2007 г. има пет самостоятелни изложби. Антон Терзиев е и автор на пърформанси, акции, видеоинсталации и няколко късометражни филма. Награждаван е за поезия и проза. С изложбата – “Ликвидация” печели наградата на радио RFI за 2004 г. Лауреат е от конкурса за къс разказ “Рашко Сугарев” на Фондация “13 века България” за 2007 г. и “Златен ланец” на в-к “Труд”. Включен е в “50 international emerging artists” от сп. “Contemporary” за 2006 г.

В традиционната ни рубрика "Четиво в четвъртък", с разрешението на автора Антон Терзиев, публикуваме непубликуван разказ, включен в петата му книга "Мъж влиза в бара", която скоро ще излезе на книжния пазар...

 
         Живот на половини


       В сенчестите ъгли пресни тумби бежанци мързеливо надигат патрончета и провождат с дързък поглед всеки минувач в пола, или поне така му се струва на Борис, предварително изнервен oт разговора преди час.

       „Хубаво, че си взел ядене, ама чуваш ли Брамс? Йоханес. Четвъртата! Начал...“  –  пиянският глас натъртваше на всяка сричка. Бивш фотограф на на щат в държавни предприятия и настояща „риба плоскодънна“, от четвърт век брат му сърце и душа даваше да потвърди тезата на Чърчил, че може да вземе от чашката повече отколкото чашката от него.

      Борис нави волана покрай рекламно пано с гигантски лозунг – „Кажи ДА на своите ...“ и свърна от трамвайните линии. Без да я гледа, впрочем мултиплицирана в целия град, рекламата чуква ъгълчетата на устата му надолу. Много добре знае Борис чие дело е тя, та нали взе за нея стотарка бонус.

     Да продаваш пари е тънка работа и шефът на Борис е прав – Борис умее да крие кукичката добре. Ремонт, кола, апартамент, образование, операция на ретината, екзотична екскурзия, система за домашно кино, нов смартфон, нова пералня или нов пенис – Борис може да продаде всичко и то на ц я л а т а цена. Хората за него са консуматори и съперници, като вторите претендират за вниманието, което първите му дължат. В продължение на три години той не се гордее с работата си на тектописец обслужващ банковата сфера, но числото на заплатата му препарира всеки досаден скрупул. В крайна сметка зареденият хладилник гарантира устойчиво чувство за хумор, а последното, не хладилникът, а хуморът крепи семейството и брака. С една дума Борис е конформист, не по-малко опасен от Жан Луи Трентинян в едноименната златна лента на Бертолучи. След работно време ругае „палачите си“ с ентусиазма, с който обезпечава златните им карти денем. Неговите брошури, бюлетини, плакати, електронни писма, телевизионни и радио клипове призоват към агресивно жизнелюбие. „Пари“ е категорично забранена дума, а заготовки като „лесно плануване, комфортно реализиране и достъпни мечти“ препоръчителни за употреба. Официално целева група са клиентите с добър портфейл, т.е. обикновената средна класа със своите обикновени средни върхове, средни падове и средни проблеми. Неофициално, милионите валутни единици отиват у многодетни, бедни и неграмотни семейства от цяла България, за които всеки знае, че не могат да бъдат изрядни платци; за чиито неволи с изтеглени кредити новинарските блокове роят репортажи. Стотици задлъжняват ощастливени благодарение умението на Борис да обезврежда страха им, че няма да могат да върнат пар.., пардон, да върнат забранената дума. А за възстановяване липсата на мангизите има кой да се грижи. Колектори, така се наричат специалистите по събиране на дълговете. Колектори... Стерилно чистичка чуждица.  По народному биячи. Но все едно – омбудсманът ще ти каже, че е все едно как ще ги наречеш. Работата на колекторите е да изкупуват лошите вземания на банките, т.е дълговете на клиентите им. Изкупуват ги на ниска цена, като от бицепса на мутрите зависи дали ще вземат остатъка от дължимата сума за себе си. Натискът, който те упражняват включва сплашване, изнудване и други евфемизми на терор. Понякога Борис умърлушено фантазира как джанго си тегли куршума, беси се, реже си вените, скача от мост или „лесно, бързо и удобно“ като Ана Каренина, която май не пее в неговата кръчма се хоризонтира под влак и то за какво, заради едната игра на думи. Но понеже Борис хич не си дава зор и се радва на инерцията от рутината – броят словесни бухалки на рекламиста не надвишава броя дървени пособия на художествената гимнастичка, а и понеже не е натегач един ден неизбежното се случва. Конфликт в службата назрява дотолкова, че документите на Борис тупват в Бюрото по труда. Колегите му най-накрая си отдъхват –  нехайното му отношение към вътрешноцеховия кодекс и без това им генерира стрес. Борис пък предвкусва спокойствието, че повече няма да се налага да лъже. Но облекчението... Мина година, къде се дяна облекчението?
      Борис паркира пред входа на монолитна, но порутена тухлена кооперация. За минута остава бездеен. Катедралните камбани изпълват ефира с енергично равнодушие. После разтваря раницата и започва да я тъпче с шумящите опаковки на пръснатите отзад пакети. Преди да излезе поглежда огледалото за обратно виждане – изпитото под високите скули лице кара устните му да изглеждат по-червени и по-пълни, което обикновено го смущава.

         „Давам ти срок до утре, ясно ли ти е? До утре!“  –  до тротоарните колчета тип с мазна опашка и жълти пръстени крещи в изрусения бретон на силно гримирана жена.

          Входът мирише на опикан талаш. Вместо ключове за звънци оголени жици стърчат като косми от уши на старец. С дрипавата мазилка от тавана потрепват изсъхнали на място пакетчета чай. Витото тясно стълбище стига до барикадиран четвърти етаж. Борис спира на втория и завърта метална топка. Зад вратата се разбиват талази от цигулки и обои. Прекосява тъмното антре и барабани по една от вратите. В срещуположния ъгъл един халат се шмугва в светъл процеп, процеп, в който се мерва и космат крак. Борис натиска бравата, но трябва да упражни сила за да разтвори вратата на педя-две. В продължение на дълга минута преценя безпорядъка от разпилени буркани, химикалки, книги, възглавница, вестници и измъкнати чекмеджета. После отпуска тежката раница върху сгъваем стол и помирисва кутия евтини цигари върху бюрото с изкаран ред, помирисва и опушената празна чаша до тях. Втората половина от прословутата четвърта симфония на Йоханес Брамс изсмуква малкото останал кислород в задушната стая. Борис натиска „stop“ на касетофона, дръпва перде с цвят на пепел и отваря прозореца. „Давам ти срок до утре, ясно ли ти е? До утре!“ Крясъците на сводника карат листите фотографска хартия окачени под тавана да шептят. Брат му е зад вратата, омотан в завивки сбрани с тялото към стената. Преметната върху оголен хлътнал корем едната ръка е със засъхнала на опакото кръв. Тютюневият показалец на другата чертае невидими кръгчета, след което се забива в спихнати прошарени бузи над масивна челюст. Косите са слепени по слепоочията, а кръвта се е оттеглила от плетениците на носа. С извинителна, както му се струва на Борис усмивка, той се опитва да го фокусира, но очите му отказват да работят в една посока. Разлепва устни и изфъфля нещо, а когато се надига лакътят поддава и темето издумква. Чак сега Борис вижда, че под левия набран крачол коляното е разбито, аналогична рана цъфти и на дясното... Купчина еднообразни пощенски пликове застила паркета. Борис се навежда и изтегля писмо от ветрилото с разширени зеници. Предчувствието му се потвърждава.  От външната страна на хартията печатът „Последно предупреждение!“ носи отдавна минала дата.  Вътре в плика коректно прегъната се мъдри институционална бланка със същото корпоративно лого, широкоформатна версия на което подмина преди малко на трамвайните линии. Съдържанието горе-долу е едно и също, като градацията в злостния тон е осъществена посредством броя удивителни знаци. Изтегленият от брат му кредит е трицифрено число, точно толкова, колкото струва временната забрава на един безработен. Борис сяда на масата, отваря шкафа под бюрото, пазещ литър от „тезата на Чърчил“ и се пресяга за мръсната чаша до отворената кутия цигари. Намерението му да разкара поне една от двете й празни половини е твърдо.
     
 
Повече за Антон Терзиев на личната му страница: www.antonterziev.com

 

More from View Sofia

More Books