Големите любовни истории: Пабло Пикасо, един живот в музи

„Жените са машини за страдание“, казва Пабло Пикасо на любовницата си Франсоаз Жило през 1943 година. В действителност, когато двамата се впускат в своята деветгодишна афера, 61-годишният художник предупреждава 21-годишната студентка: „За мен има само два вида жени, богини и изтривалки“.

От Рембранд и Гоя до Бонар и Стенли Спенсър, мъжете художници рисуват и изучават изключително вманиачено и продуктивно лицата и телата на своите съпруги и любовници. Но никой не използвал и злоупотребява с жените си така, както великият творец на 20-ти век, Пабло Пикасо.

Гледайки към необикновените образи, които Пикасо създава, осъзнаваш, че той е „разголвал“ и „обезобразявал“ жените си в служба на своето изкуство. Редом до изображенията на изящна нежност, стоят жени, извити и приклещени в невъзможни форми, жени, нарязани на парченца и преконфигурирани върху платното. Но дори мъчителни, тези изображения не са нищо друго, освен реалните драми на един живот, довел до създаването им.

От седемте най-важни жени в живота на Пикасо, две се самоубиват, други две полудяват, а една умира от естествена смърт само четири години след началото на връзката им. И все пак, Пикасо има афери с десетки, може би стотици жени, и не е верен на нито една от тях - с изключение може би на последната. Всяка една от тези седем жени блести със своя красота и е важен катализатор в развитието му на творец. Всяка една свидетелства за различен период в кариерата му, представяйки допълващ или противоположен идеал, който вдъхновява еволюцията на нов визуален език. Точно колкото те са маниакално обсебени от него, така и той е зависим от тях.

Лоялен, щедър и любящ, но само когато му изнася, Пикасо може да бъде поразително брутален към приятели, любовници, дори напълно непознати. И все пак, той чувства реална, често мъчителна страст към всяка една от тези жени – страст, която изследва в десетки хиляди картини, рисунки и отпечатъци, в които се опитва да улови не само начина, по който тези жени изглеждат, но и всичките си чувства към тях.

Фернанде Оливие (1881-1966; с Пикасо 1904-1911)

Фернанде Оливие е първата голяма любов в живота на испанския художник. Двамата се срещат през 1904 година, а тя се оказва достоен противник. Непоправимо мързелива и хаотична, но с по-жив и независим ум, красива като статуетка, червенокосата красавица е популярен модел за художниците, един вид „it girl“ на парижкия авангард. За младия Пикасо, който пристига в Париж от Барселона само две години по-рано, и чийто опит с жените се ограничава в голяма степен до проститутки и благочестивите католички, които го отглеждат, Оливие изглежда като опияняващо предизвикателство.

Художникът е физически обсебен от нейното сладостно, вглъбено присъствие. Пикасо преминава от поетичния романтизъм на своя „розов” период в нов начин на работа, вдъхновен от динамиката на съвременен Париж и от трайните ценности на средиземноморската култура. През 1906 година, Оливие придружава художника до село Gosol в испанските Пиренеи, където кубистичната традиционна архитектура и нейните силни, чувствени възможности той неуморно анализира в безброй рисунки. Това търсене води до създаването на една от най-влиятелните картини на века „Госпожиците от Авиньон”.

Докато Пикасо работи неуморно по това платно в задушаващата жега на ателието си в Монмартър, той е обзет от ревност и гняв към Фернанде, която временно не е до него - това емоционално насилие захранва емблематичното произведение, което цели да избяга от ренесансовата идея за фиксираната перспектива и да промени хода на западното изкуство.

Ева Гуел (1885-1915; с Пикасо 1911-1915)

За да накара Пикасо да ревнува, през 1912 година Оливие започва да излиза с почти безизвестен италиански художник. В отговор, Пабло започва връзка с близката й приятелката Ева Гуел, най-неуловимата от седемте му жени. Крехка и стройна, тя се появява само в две фотографии и личността й остава загадка. Времето, прекарано с нея съвпада с момента от творчеството му, наречен „синтетичен кубизъм”, в която реалните предмети са синтезирани в полу-абстрактни композиции, които често включват колаж или текст. Въпреки че Пикасо никога не рисува Гуел, той й отдава почит в няколко от тези картини, с думите „Ma Jolie – моята красавица”, което е може би най-милият жест, който той прави за някоя от жените си. През 1915-та Ева умира от туберколоза и въпреки че художникът е опустошен от нейната смърт, той започва кратка връзка с Габи Депер.

Олга Хохлова (1891-1954; с Пикасо 1917-1935, развеждат се 1955)

През 1918 година Пабло се жени за руската танцьорка Олга Хохлова, а сватбата съвпада с пълен обрат в неговото творчество - от променящи света на изкуството абстракции до относително консервативен неокласицизъм. Портретите, които той прави на Хохлова, носят сдържаност и спокойствие, вдъхновени от майстора от 19-ти век Жан Огюст Доминик Енгр.

И точно както художественото безпокойство на Пикасо не може да бъде задържано за повече от няколко часа, така и желанието на социално амбициозната Хохлова да укроти художника скоро започва да го задушава. Връзката им върви към разпад, а тя става все по-налудничава, както и изображенията, които той рисува - нейни и на жените като цяло. Някак жените му стават все по-омразни.

Въпреки че Пикасо вече няма чувства към Олга, той остава с нея от буржоазна порядъчност, дълбоко вкоренена в испанските му корени, според която, въпреки че е неверен, един мъж не напуска жена си.

Мари -Терез Валтер (1909-1977; с Пикасо 1927-1936)

Точно такъв е случаят с Пикасо. Той има тайна връзка с Мари-Терез Валтер, която е само на 17, когато се запознава с него. Те поддържат взаимоотношенията си тайно от Хохлова в продължение на осем години. Мари-Терез е красива, руса, със силен темперамент и атлетично телосложение, но напълно невежа за изкуството. Валтер е обезсмъртена в изображения на нежна, идилична еротика.

Дора Маар (1907-1997, с Пикасо 1936-1944)

Ако Мари-Терез предлага малко на Пикасо, що се отнася до интелектуално ниво, следващата му голяма муза е тази, която се доближава най-близо до това да го провокира и да оспорва неговите виждания - художник и фотограф, тясно ангажирана със сюрреалистите. Той за първи път се сблъсква с хипнотизиращата Дора Маар през масите на Café aux Deux Magots, където артиста се опитва да я впечатли, като я моли да постави ръка на масата, а той взима един нож и започва бързо да го забива между пръстите й, и, за нещастие, по невнимание леко я порязва. Тогава Пабло я моли да му подари своята окървавена ръкавица. Между двамата бързо пламват чувства и те започват бурна връзка.

След известно време Маар и Валте се срещат в студиото на художника и между тях възниква малък спор, който прераства в цялостен конфликт между двете жени, години по-късно Пикасо описва този момент като един от „най-отбраните му спомени”.

Маар е партньор на Пикасо през периода, когато неговото изкуство е най-политическо ангажирано. Зад емблематичния й портрет – „Плачещата жена” прозира една вътрешна нестабилност, причинена от агонията, която преживява Испания по време на Гражданската война. Освен това Дора прави фотографски запис на целия процес на работата на художника върху една също толкова значима творба за неговото изкуство, монументалният шедьовър „Герника”. В картината нейните черти се появяват в образа на женския дух, който се спуска в рамките на платното. Но в най-ярките образи на Маар, Пикасо смущаващо преконфигурира чертите й – тялото й е деформирано до неузнаваемост и, като че ли буквално, художникът го чупи пред нас и го събира отново в налудничави форми.

Герника

Когато Пикасо я изоставя, за сметка на много по-младата Франсоаз Жило през 1943 година, Маар преживява пълен психически срив, последван от дълъг период на отдръпване от външния свят и уединение.

Франсоаз Жило (1921- с Пикасо 1944-1953)

Разбира се, Пикасо има своя гледна точка за нещата и жените, в частност и затова историята му с Жило е поучителна. Тя е млада и амбициозна художничка, само на 21 години, когато се срещат, но изглежда, че понася всичките жестокости на Пикасо с невероятно търпение и е единствената жена, която го изоставя напълно доброволно, в името на това да запази своето достойнството повече или по-малко непокътнато. Тя ражда на Пабло две деца, с които водят относително нормален семеен живот в продължение на девет години. Но дали тази стабилност е добра за творчеството на Пабло? Той улавя образа на Жило в поредица от лъчезарни рисунки и гравюри и това е периодът с най-голямата слава за него, когато бляскавият му живот на Лазурния бряг го откъсва от външната реалност, и е твърде лесно за твореца да „играе Пикасо” в изкуството и живота.

Жаклин Роке (1927-1986; с Пикасо 1954-1973)

Последната от големите любови на Пикасо е и, на пръв поглед, тази с най-голям контрол. Пабло създава повече от 400 портрета на скромната Жаклин Роке, за която се жени през 1961 година. Най-запомнящите се от тях, пропити с острите й черти и зорък поглед, уловен в почти класическа тишина, която ни връща към „Синия” период на художника от преди близо 70 години. Роке е тази, която успява да „укроти” художника и да създаде спокойна среда в последните години от живота му.

Но дори и нейната история приключва с трагедия. През 1986 година тя се самоубива. Това се случва 13 години след смъртта на Пикасо. Подобно на останалите шест жени, Жаклин взима огромно и неизменно участие в създаването на едно от най-богатите и плодотворни изкуства на всички времена. Всяка една от тези жени, със своето присъствие повлиява изграждането на Пикасо като артист. И то какъв!

Съвсем друг е въпросът с цената. Но, знаем, всичко струва, колкото струва!