Отвъд границите на вдъхновението, литературата е изкуство. Подбирането на думи, изрази и идеи е процес на ежедневие за авторите, които го приемат като необходимост. Днес се изправяме лице в лице с една млада писателка, която има много какво да ни каже за необходимостта от писането. Тя е позната на всички като Рене Карабаш, запознахме те с нея през лятото, след като силно ни впечатли нейният "Театър в колата", и, ако сме успели да те заинтригуваме тогава, едва ли днес би отказал да прочетеш още нещо от нея.
Предстои издаването на първата й книга, а по време на нейното вписване тя паралелно завършва магистратура "Театрална режисура", асистент-режисьор е в младежки театър "Николай Бинев", автор и организатор е на литературните слушания и арт инсталации "Аномия1" и "Аномия 2", а последната пиеса, по която работи спечели наградата на фонда за Иновации в културата.
Цялата й продуктивност е впечатляваща, личността й също. За второто те убеждаваме с текста малко по-надолу...
Сутринта... е време за любов.
А вечерта... е друга история.
Кафето ми... е в голяма чаша и го пия цял ден. Когато светът е непоносим, е без кофеин.
Захарта в него... е мед.
До леглото държа... книги и вода.
В гардероба... няма място за стари дрехи.
Под ръка имам... най-красивата ръка.
Често забравям... какво съм правила вчера и дали съм заключила вратата след мен.
Не излизам без... гащи.
Обличам... дрехи според времето вътре в мен, не отвън. Черното не е чак толкова лош цвят, особено ако вървиш с някой, който е облечен в бяло.
Ходя... бързо, но се опитвам да вървя бавно. Особено по разбити улици.
Обикновено... стъпвам на пръсти. Огорчават ме хората, които мислят, че ходя на пръсти, за да съм по-висока от тях. Аз просто искам да съм тиха. A съм толкова шумен човек.
Рядко... срещам истински, луди мечтатели.
Усмихвам се... когато съм влюбена.
Разочаровам се... от нежеланието и неспособността на хората да гледат през очите на другите. А човек трябва да има повече от две очи. Най-малко три. И никога едно.
Обичам... добрите книги, добрата храна и лошото време. И нея, преди тези три неща.
Не обичам...е най-страшното.
Идеалният мъж... е всеки мъж, който кара жената до себе си да се чувства идеална. Тези мъже не питат кога ще се прибереш и къде отиваш, те са истински ‘любовни зайци’. Освен това не съществуват. Същото се отнася и за жените.
Признавам... успехите на хората и съм радостна, че завистта все още е чувство, което не познавам. Всеки има свой собствен път, по който да върви и навлизането в чуждия може единствено да ти обърне колата.
Срам ме е... Свенливо момиче съм. Крия се под голямата си шапка, която незнайно защо толкова плаши хората...
Слушам... но съм скептична. Това е едно от петте споразумения на Дон Мигел Руис, които са в портфейла ми, напечатани на малко листче. Препрочитам ги, когато усетя, че се отклонявам от пътя. А може ли да споделя останалите четири? Бъди безгрешен в словото си. Не приемай нищо лично. Не прави предположения. Винаги давай най-доброто, на което си способен.
Никога не си пускам... златната рибка в морето. Ще се допълня с едно мое стихотворение:
на рибите
отгледани в буркан
морето им е тясно
свободата
не се мери
в капки
Не танцувам... по студени ламаринени покриви.
Чета... когато искам да бъда спасена. През останалото време чета.
Никога не чета... Паулу Куелю, Хорхе Букай, Робин Шарма и други ‘любими’ автори.
Филмът е... цветна сянка на книгата. Вижте, театърът е друго нещо... Мисля, че органиката там компенсира до голяма степен невъзпроизведимата красота на белетристиката.
Мотивират ме... актьорите, с които работя, преподавателите ми в университета, високите до мен хора. Всеки ден ми напомнят защо съм избрала да блъскам главата си в стената, в България. Рано или късно ще направя дупка, през която да минат много хора. Дано до тогава не съм си счупила главата.
Демотивират ме... Няма нещо, което да ме демотивира. Достатъчно луда съм, за да мисля, че мога.
Спирам... на зелено. На червено тръгвам.
Продължавам... да вярвам, че има добри хора, които са заети предимно с това да бъдат добри.
Обикновено съм... критична към себе си. Дори прекалено...
Най-малко съм... това, което мислят че съм, хората които не ме познават.
Казвам истината... защото лъжата е свлачище, което носи след себе си къщи, а понякога и цели градове. Вземете „Куклен дом” на Ибсен...
Лъжа... само благородно, ако съществува такова понятие. И като говорим за лъжата, няма как да не споделя едно мое любимо стихотворение на писателя Георги Господинов:
На лъжата полата е къса
краката й - дълги
Усещам как бавно настръхва
Голата истина
Мога перфектно... чак пък перфектно...
Изобщо не мога... да работя с iTunes. Май е единственото нещо, което ми се налага да правя, което не мога да правя и което отказвам да правя.
Някой ден ще... си построя къща в двора ми в с. Деветаки и дълго ще се разхождам в гората ми. Имам гора, да. И още няколко желания, които за сега започват с ‘някой ден ще’.
Никога не бих... била лош човек.
Искам... е дума, която се опитвам да казвам по-рядко. И въпреки това – искам!
Не искам... носталгии.
Преди... измервах живота с дни.
Сега... го меря с часове.
Пожелавам си повече... време.
И по-малко... никога по-малко!
*Повече за Рене можеш да прочетеш на страниците на блога й, както и на нейната Facebook страница.
*Снимките в материала са направени и любезно предоставени на View Sofia от WEARE CREATIVE GROUP.
