Следва

„Открити пространства за градска култура” променя столичния парк „Хиподрума” с изкуство

Четиво в четвъртък: "Всички наши места" от Дженифър Нивън

null

Books преди 8 години

Историята на момиче, което се учи как да живее от момче, което иска да умре.

Теодор Финч е запленен от идеята за смъртта. Всеки ден той обмисля различни начини, по които може да умре. Но и всеки ден търси и намира нещо, заради което да живее.

Вайълет Мърки живее за бъдещето и брои дните до завършването, когато ще избяга от малкия град в Индиана и от мъката, която я задушава, след като внезапно загубва сестра си. Срещата на Финч и Вайълет, шест етажа над земята, се оказва съдбоносна и за двамата. И когато тази странна двойка обединява усилията си в училищен проект за забележителностите в родния им щат, младите хора поемат на пътешествие, което ги отвежда на невероятни места – величествени, обикновени, красиви, грозни, странни, изненадващи. Също като живота! И както често се случва, се оказва, че най-ценните уроци се научават по най-необичайния начин.

Това е емоционална и трогателна история за споделената любов, за пълноценно изживения живот и за двама млади хора, които се откриват един друг, докато стоят на ръба...

За Дженифър Нивън

„Всички наши места“ е първата книга на Дженифър Нивън, предназначена за младия читател. Преди това тя има четири романа за възрастни – „Русата американка“, „Да бъдеш Клемънтайн“, „Велва Джийн се учи да лети“ и „Велва Джийн се учи да кара кола“, както и три други книги – „Майсторът на сладоледа“, „Ада Блекджек“ и „Дневниците на Аква Нет“ – спомени от живота й в гимназията. Въпреки че е израснала в Индиана, авторката живее в Лос Анджелис – любимото й място – със своя годеник и трите им котки.

За повече информация посетете: www.jenniferniven.com

Откъс от "Всички наши места" от Дженифър Нивън

Отново буден. От шест дни
Добър ли е днешният ден за умиране?
Ето какво се питам тази сутрин, когато отварям очи.
Ето какво се питам по време на третия час, докато господин шрьодер преподава урока. ето какво се питам на вечеря, докато подавам чинията си за още малко грах. И през нощта, докато лежа буден, защото мозъкът ми не
иска да заспи заради всички онези мисли в главата ми.
Днес ли е денят?
И ако не е днес, кога?
Питам се и сега, докато стоя на ръба на камбанарията шест етажа над земята. толкова съм високо, че сякаш съм
част от небето. Поглеждам към паважа и светът под мен се накланя напред. Затварям очи и се оставям на усеща-
нето, че всичко около мен се върти. може би този път ще го направя, ще позволя на въздуха да ме поеме. Ще заплу-
вам в него като в плувен басейн и ще се понеса надолу, и още надолу, докато не остане нищо от мен.
Не си спомням да съм идвал тук друг път. всъщност не помня почти нищо преди тази неделя, нито преди тази зима. Всеки път се случва така и светът след събуждането ми е пълна мъгла. аз съм като онзи старец с брадата, чакай, как беше... Рип ван Уинкъл? В един момент ме виждаш, в следващия ме няма. Човек може да си помисли, че вече съм свикнал с тая работа, но този път беше много по-зле, защото съм спал не два-три дни, не седмица или две, хъркал съм през всичките празници, от деня на благодарността, през Коледа, до Нова година.
Не мога да кажа какво беше различното този път, само знам, че когато отворих очи, се почувствах по-мъртъв
от обикновено. Събуден, но абсолютно празен, сякаш някой е изпил кръвта ми. така съм вече шест дни и това е
първата ми седмица в училище, като броим от четиринайсети ноември.

Отварям очи и установявам, че земята все още е под краката ми. Твърда. Вечна. И аз съм на камбанарията на
гимназията, стоя на широкия десетина сантиметра перваз на кулата. Тя е доста малка, от всяка страна на камба-
ната има не повече от метър разстояние, оградено с нисък каменен парапет, който явно съм прескочил, за да се озова тук, и аз го почуквам от време на време с крак, за да си напомня, че го има.

Ръцете ми са протегнати нагоре, сякаш произнасям молитва, а малък и много скучен град е мястото, което
обитавам.
– Дами и господа – извиквам тържествено, – бих искал да ви поканя на моята смърт. Може би очаквате да кажа „живот“ предвид факта, че току-що съм се събудил, но според мен аз умирам само когато съм буден.
И така, крещя с всички сили като старите проповедници, наблягам на всяка дума и тръскам глава напред-на-
зад толкова яростно, че без малко да загубя равновесие. После веднага се дръпвам назад с надеждата никой да не
ме е видял, няма защо да се правим на герои, трудно е да изглеждаш храбрец, когато стискаш парапета като после-
ден страхливец.
– Аз, теодор Финч, в прекрасно психично здраве, оставям цялото си земно имущество на Чарли Донахю, Брен-
да Шанк-Кравиц и сестрите ми. Всички останали могат да вървят на ... си. 

Мама ни научи от малки да произнасяме тази дума (ако се наложи) или по-скоро как да не я изричаме, както и да е, но в крайна сметка тя ни се наби в главите. Звънецът вече би, но някои от съучениците ми все още се мотаят наоколо. това е първата седмица от втория срок на последната ни година, а те вече се държат така, като че
ли са приключили и нямат нищо общо с даскалото. Един от тях вдига поглед нагоре, сякаш ме е чул, но другите не
реагират, дали защото не са ме забелязали, или обратното, защото знаят, че съм тук, и си казват: Нищо особено.
Просто Шантавия Теодор.
Погледът на момчето се отмества от мен и то посочва към небето. в първия момент решавам, че сочи моя светлост, но в следващия виждам момичето. То също е стъпило на перваза, на няколко крачки от мен от другата страна на кулата. Тъмнорусата й коса се вее на вятъра, полата й се издува като парашут. Макар че е януари и сме в Индиана, тя е само по чорапи, държи обувките си в ръка и гледа надолу, не мога да определя дали в краката си,
или в земята под нас. Изглежда като замръзнала. Обаждам се с непроповедническия си глас колкото
може по-спокойно:
– Запомни го от мен – най-тъпото нещо, което можеш да направиш, е да гледаш надолу. Тя обръща бавно главата си към мен и аз се сещам коя е. Познавам я, не лично, но често съм я виждал по коридорите. Не мога да се въздържа и питам:
– Често ли идваш тук? Защото мислех, че това място си е мое, и не си спомням да съм те виждал преди. Тя не се засмива, не примигва дори, очите й ме гледат иззад дебели глупави очила, закрили почти цялото й лице. Опитва се да отстъпи назад и кракът й се удря в парапета. Залита лекичко, но преди да се паникьоса, аз казвам:
– Не знам какво те води насам, но на мен градът оттук ми изглежда по-готин, хората също, дори и най-лошите
изглеждат някак мили. С изключение на Гейб Ромеро, Аманда Монк и цялата банда, с която се движиш.

Името й е Вайълет Някояси. От елита е, от онези момичета, за които никой не може дори да помисли, че ще се качат на перваза на кулата шест етажа над земята. Като махнем грозните очила, тя е много красива и крехка, като порцеланова кукла. Има големи очи, сладко лице с формата на сърце и устни, готови всеки момент да се извият в очарователна усмивка. Момиче, което излиза с момчета като Райън Крос, бейзболната звезда, а на обяд седи с Аманда Монк и другите кралски особи.
– Но да си кажем честно, никой не идва тук заради гледката, нали? Ти си Вайълет, прав ли съм?
Тя примигва веднъж и аз го приемам за „да“.
– Аз съм Теодор Финч. мисля, че миналата година бяхме заедно в часовете по геометрия.
Тя отново примигва.
– Мразя математиката, но не затова съм тук. Ако ти си дошла заради това, няма нищо. Вероятно си по-добра
от мен по геометрия, защото всички са по-добри от мен, но к’во ми пука? Добре съм си. има други неща, в които ви превъзхождам, и то много по-важни. Китарата, например, сексът и най-вече в изкуството да разочаровам непрекъснато баща си. Между другото, да знаеш, че никога и никъде не можеш да я използваш в реалния живот. ма-
тематиката, имам предвид.

Продължавам да дрънкам, но усещам, че се изчерпвам. Първо на първо, трябва да се изпикая и в тази връзка
чувствам, че не само гласът ми трепери. (Забележка: преди да скочиш от високото и да сложиш край на живота си, изхвърли течността от себе си.) и второ на второ: започва да вали и при тази температура струята вероятно ще се превърне в лед, преди да падне на земята.
 

More from View Sofia

Четиво в четвъртък: "Тайният дневник на Хитлер"

Books преди 5 години

„Тайният дневник на Хитлер”, завладяваща фикционална творба, ориентирана към преосмислянето на феномена „Хитлер” и на нацизма в светлината на възраждащите се популистки и националистически движения в различни краища на света.

More Books