Следва

Поетичният хип-хоп на Akua Naru идва у нас с омайващ бенд

Четиво в четвъртък: "Момичето, което пишеше върху коприна" от Кели Естес

Дебютният роман на Кели Естес „Момичето, което пишеше върху коприна” (ИК „Кръгозор”) е нейната сбъдната мечта...

Books преди 7 години

Авторът:

Дебютният роман на Кели Естес „Момичето, което пишеше върху коприна” (ИК „Кръгозор”) е нейната сбъдната мечта. Още от малка Естес обича да чете книги, а в съзнанието й писателите са хора, живеещи недостъпен, вълшебен живот, който няма нищо общо с нейния. След като завършва бизнес мениджмънт в щатския университет на Аризона, започва работа като купувач на самолетни части. Но съдбата я среща с жена писател, която в последствие става и част от семейство й. Естес осъзнава, че работата не й носи радост, а именно писането е нещото, което иска да прави в останалата част от живота си. Затова, когато съпругът й й предлага да напусне самолетостроителната компания, да се отдаде на грижа за децата им и да се концентрира върху писането, тя приема с радост.

След 6 ръкописа мечтата на Кели Естес за писателска кариера се сбъдва с публикуването на романа „Момичето, което пишеше върху коприна”, който става бестселър.


 

Книгата: 

Вдъхновен от истински събития, брилянтният исторически роман на Кели Естес „Момичето, което пишеше върху коприна” предлага разтърсващ разказ за две жени, свързани през времето от съдбата. Жени със силен дух и достойнство, твърдо решени да постъпят правилно, независимо от цената, която трябва да платят.

Книгата връща към малко известна част от американската история през 80-те и 90-те години на ХІХ век. Задълбочените проучвания на авторката за традициите на китайската бродерия, китайското облекло и обичаи, за чистките на китайци от американските градове придават особен колорит на разказа.

„Момичето, което пишеше върху коприна” е прочувствен разказ, който свидетелства за издръжливостта на човешкия дух и за силата на човешкото сърце. Трогателната и нежна история на Мей Лин и Инара е доказателство, че докато не се каже истината за миналото, не може да се намери помирение в настоящето.

Романът на издателство "Кръгозор" е вече на българския пазар .

„Момичето, което пишеше върху коприна” 

Бавно, много бавно, тъй като бързите движения я изморяваха, Мей Лин се изтегли в другия край на дивана, където я чакаше нейният обръч за шиене с прикрепената към него синя роба. Тя повдигна внимателно памучното покривало и отдолу се разкри коприната заедно с образите, които тя беше бродирала с толкова обич през последните седем години.
Тя сграбчи иглата между палеца и показалеца си и тъкмо се канеше да пробие тъканта и да продължи картината, която рисуваше, когато една друга част от робата привлече вниманието ѝ. Остави внимателно иглата и помести робата, за да погледне по-добре. Върху предницата на робата, на десетина сантиметра от ръкава, върху който работеше в момента, се намираше частта, в която тя беше разказала живота си заедно с Джоузеф.
За първи път погледна към робата така, сякаш разглеждаше работата на друга жена. Фонът беше синьото на коприната, върху което шиеше, но чрез иглата ѝ в него бяха втъкани толкова много цветове и модели, че синьото почти не се виждаше. И това важе-ше почти за цялата роба.
Баба ѝ никога не би познала ръката, изработила всичко това. Някога, когато двете работеха заедно, Мей Лин използваше само съвършено дребните, равни бодове, на които беше обучена. Но на някакъв етап през годините се беше отклонила от наученото и беше започнала да бродира неравномерно, без никакъв видим ред. Тук, където беше изобразила къщата им, бодовете бяха дребни, стегнати и равномерни, каквито трябваше да бъдат, което ѝ помагаше да види дори зърнестата структура на дървото на колоните от двете страни на входа им. Но по-нататък, където растеше гората зад къщата, бодовете ѝ бяха забравили за всички правила и условности. До малкия, стегнат бод имаше друг, два пъти по-дълъг и под съвсем различен ъгъл. Бодовете изглеждаха хлабави, хаотични, извън контрол. Непочтителни.
Мей Лин притвори очи, за да пропъди онова, което току-що беше видяла. Не разполагаше с достатъчно живот, за да повтори работата си. Не разполагаше с достатъчно време, за да поправи грешките си и въпреки това да завърши разказа си докрай, преди силите окончателно да я напуснат.
Изобщо не можеше да става въпрос да не довърши разказа си. Даже искаше до днес да го е направила, за да може Ян-Тао да вземе робата с него, но така и не беше успяла. Не че имаше значение – тя беше обмислила и тази част от своя план.
Планът ѝ беше точен и ясен. Не оставяше място за никакви грешки, а досега тя беше открила вече две – отказът на Елизабет и собствената ѝ работа, от която я хващаше срам.
Трябваше да се откаже. Веднага да се откаже. Трябваше да увие бродерията на кълбо и да я захвърли на дъното на пролива, защото не беше достойна за човешки очи. Не беше достойна за ничии очи и най-вече за очите на сина ѝ. Това трябваше да бъде дар за него, неговата единствена връзка с миналото на предците му и разказ за неговото собствено начало. Тази бродерия, която тя беше започнала, за да може синът ѝ да облече робата на сватбата си, беше неговата пътна карта към корените му и отговор на въпросите, които някой ден със сигурност щеше да има.

***

Оливия благоговейно извади обвитото в кариран памучен плат вързопче от мръсната мушама. Инара бързо събра на топка вестниците заедно с мушамата, изхвърли ги в кошчето за боклук под мивката и веднага след тях хвърли и ръкавиците. После изми ръцете си и се втурна обратно към масата, където Оливия ѝ предаде тържествено съкровището.
Инара започна много внимателно да разгръща всяка от сгъвките на парчето кариран плат, докато накрая не го разстла на масата.
– Това е мъжка работна риза – промърмори.
– Откъде Далия би могла да намери мъжка работна риза? – слиса се Оливия.
И малко след това видяха какво беше съхранявало толкова години това парче от мъжка работна риза.
Не беше нито злато, нито скъпоценни камъни, нито велики тайни, но за Инара нямаше никакво съмнение, че е истинско съкровище. Сгънато на квадрат, не по-голям от дланта ѝ, пред тях стоеше парче синя коприна със сложна, изработена с пъстроцвени конци бродерия.
Бавно и много внимателно, за да не скъса фината тъкан, тя повдигна парчето синя коприна от карирания плат, който го беше пазил, и го разгъна.
И когато го разтвори напълно, единственото, което успя да стори, е да се вторачи удивено в него. Оливия също беше онемяла.
Беше ръкав. Не цяла дреха, а самотен дълъг ръкав със странен по форма маншет. Очевидно беше срязан от дрехата, към която някога беше принадлежал. Но всеки сантиметър от този ръкав беше избродиран с нишки в наситени цветове от веща ръка с чевръсти пръсти, създала картини, които бяха така ярки и толкова детайлни, че приличаха на маслени платна.
Инара не разбираше нищо нито от платове, нито от бродерия, но дори за нея беше пределно ясно, че този ръкав не е просто част от дреха, а истинско произведение на изкуството.
– Какво е това според теб? – промърмори по посока на сестра си. Не че очакваше отговор. Вдигна ръкава и като примижа, се опита да го огледа от всички ъгли, за да прецени какви са картините, изобразени на него, и на какъв вид дреха е принадлежал.
– Откъде накъде Далия ще крие стар ръкав под стълбището? – смотолеви до нея Оливия и се приведе, за да го огледа. Инара се помести леко, за да не ѝ тъмнее и да ѝ позволи да види по-добре бродерията.
В центъра на сцената, претворена чрез бродерия, като че ли беше голям параход, носещ се в бурно море. Около парахода плуваха хора или може би някакви морски създания, подобни на русалки.
Доста далече от парахода, много по-надолу по ръкава, се виждаше фигура на мъж, застанал прав в миниатюрна лодка, вдигнал жълт фенер.
– Може да е бил скрит не от Далия, а от някого другиго преди нея – изрече замислено Инара. – Да не забравяме, че Дънкан Кембъл често е плавал до Азия. Може би ръкавът е бил негов.
Ръкавът определено имаше азиатски вид. Като японските или китайските рисунки, които тя беше виждала по музеите. Втъкани сред общата картина се забелязваха дори фигури, подобни на азиатски йероглифи, но Инара не притежаваше знанията да определи точния им произход.
– Може би е ценна находка, особено ако успеем да открием останалата част от дрехата, скрита някъде из къщата – обади се Оливия.
– Ценна или не, защо е трябвало да отрязват ръкава и да го крият под стълбите? Няма логика, не мислиш ли? – прошепна Инара, отпусна се обратно на стола си и се втренчи в парчето синя коприна. – И какво се очаква от мен да правя с това сега?
Оливия приседна на съседния стол, наклони глава и отвърна:
– След като вече е твое, ти трябва да решиш какво да правиш с него.
Инара се вторачи отново в кораба, избродиран върху ръкава. Колкото и интригуващ да ѝ изглеждаше обаче този ръкав, нещо ѝ подсказваше, че ще бъде най-добре да го напъха обратно под стълбите и завинаги да забрави за него.

 

More from View Sofia

More Books