Следва

Силви Вартан пристига за премиерата на вълнуващата изповед МАМА...

Новите Арт Лица: Владислав Христов и обратното броене, което засяга всеки един от нас

ако наблизо имаше море...

Books преди 7 години

ако наблизо имаше море
бих хвърлил писмо в бутилка
сега не ми остава друго
освен да пускам
празните бутилки
в контейнера за стъкло

Поезията му е експресивна, впечатляваща в своята откровеност, без да носи агресивни елементи, успявайки трайно да се запечата в ума ми. Тя носи една автентична меланхолия, а може би носталгия за нещо неслучило се или вече отминало. Чета „Германии“, последната му стихосбирка, която сега предстои да излезе на немски. Не я пускам до последната 78-ма на брой страница.

същите сухи листа
на летището
сега и те не знаят
какво им предстои

Лириката му е кратка, ясна и точна. Дали заради факта, че е майстор на хайку и кратката проза, но с всяка страница от книгата му аз усещам всеки един аспект от неговия свят, богатата палитра от емоции – фини, изящни, ненатрапливи, приютили в себе си символичните образи на жената със скърцащите стави от „Матилденщрасе“, турчинът с трите жени и 12-те деца, парфюмираните италианци, Мариане, която отмерва времео с полюшването на хамака... Лепкавото чувство на емиграцията не ме оставя дори за миг – тегне като презрял грозд наесен и аха да се сплеска върху главата ми.



Владислав Христов е съвременен поет, публицист и фотограф. Роден е през 1976 г. в гр. Шумен, но живее и работи в София. Издадените му книги досега включват кратка проза и поезия – „Снимки на деца“ 2010, „Енсо“ 2012, „Фи“ 2013, „Германии“ 2014. Три поредни години е сред 100-те най-креативни автори на хайку в Европа. Носител е на множесто първи награди за кратка проза , хайку и поезия. Негови текстове са превеждани на английски, немски, френски, холандски, испански, италиански, японски, хърватски, руски, арабски, иврит, турски, чешки, полски, унгарски и др. Срещаме се с него, за да ни разкрие повече около новата си книга с поезия „Обратно броене”.

V.S. „Обратно броене“ е вече в книжарниците. Към какво броиш наобратно, какво искаш да кажеш на читателите?
В: В живота ни текат различни обратни броенета. Застраховани няма, те засягат всеки един от нас. Най-често с годините усещаме обратното броене на илюзите. Една по една илюзиите ни отпадат, това е болезнен, но неизбежен процес. Важно е да гледаме от съзидателната страна на случващото се. Както казва един умен мъж с големи мустаци: „Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен”. Дано съумеем губейки илюзиите си да станем по-силни. Иначе конкретно за книгата, основното обратно броене е на човека като такъв. Провалът на човека е ежедневно пред очите ни. За него отмерва стрелката своето обратно броене. Ако успеем да съхраним човека и човешкото в него, този свят има шанс да оцелее. Това искам да кажа на читателите. Нека всеки дори с най-малките си дела спасява човека.

V.S. „Германии“ също излиза от печат отново, този път на немски. Как смяташ, че ще се приеме от немската публика?
В: Със сигурност ще й е любопитно да нучи как се е чувствал един източноевропеец в Германия. Емигрантската тема по-често се засяга в книги с разкази или в романи. Сега немската публика ще има възможност да се докосне до нея и чрез поезията. Мисля, че съм бил открит в писането, а това е най-важно за да въздейства една поезия. Иска ми се много от читателите на „Германии” да разнообразят гледните точки за собствената си родина. Успее ли да постигне това книгата – мисята й ще бъде изпълнена.

V.S. Работиш и като журналист. Доколко смяташ за обективна българската публицистика?
В: Българската журналистика за съжаление в голямата си част има обслужваща политиката роля. Медийният пазар е разпределен според сферите на влияние, което имат върху него великите сили. Хибридната война е в пълен ход. В една такава среда, честните журналисти и независимите медии е много трудно, да не кажа невъзможно да оцелеят. Но тях все още ги има, има и медии, които се стремят към обективност. Няма да ги изброявам. По делата им ще ги познаете. Тенденциите в един по-широк план за жалост не е никак розови. Голяма част от обществото е позволило да бъде манипулирано от медиите години наред. Това го е превърнало от мислеща и коригираща политиците сила в аморфна и апатична биомаса. Щом сме разрешили да се случи всичко това, не бива да се сърдим на никого за състоянието на държавата и за неблагополучията ни като народ. Положението няма как да се промени с мълчание, време е да се говори за проблемите. Да се посочват добрите примери за справяне. Крайно време е. Всеки дръзнал да стори това го чака труден път, но имам вяра, че дръзналите ще стават все повече.

V.S. Луд умора няма, казват. А ти и снимаш! Откъде толкова много енергия, как се справяш с всичко? Оказва ли някакво влияние фотографията върху поезията ти или отбратното?
В: Снимането и писането при мен се допълват, едното засища визуалните ми потребности другото словесните. Енергията ми идва някак самоиндуктивно като нещо извечно, като едно махало, което някога е разклатено и сега продължава своето движение. Като цяло при мен всичко тръгва на шега, обичам нещата да се случват по естествен начин. Важно е да се движа в собствените си посоки на творене, без да се съобразявам с каквото й да е било. Само така творбите се случват с онази магическа лекота и притежават нужната искреност, която хваща веднага за гърлото читателите или зрителите. Много от творците в старанието си да бъдат на гребена на вълната не следват собствените си посоки а посоките на модата и публиката. По този начин те се превръщат в тяхна функция. Това води автоматично до обезличаването им. Занимаването с изкуство често се превръща в социална поза и маниер. Целта на изкуството не е да социализира твореца а да освобождава по някакъв начин публиката да я кара да мисли. Мисловният процес липсва и от двете страни на барикадата. Тази автоматичност ми напомня за филма на Чарли Чаплин „Модерни времена”. Когато машината за хранене се повреди стана ясно, че човек може да просъществува само в среда задвижвана от дух и мисъл а не от машини.

V.S. Дигитална или аналогова? Защо?
В: Няма такъв спор. Всичко е въпрос на избор и е свързано с целта която искаме да постигнем. Ако на някой не му е дадено да снима, техниката не може да му помогне. Дигиталната ера роди милиони „фотогафи”, а фотографите без кавички остават все така малко. Сигурен съм, че броят им преди 50 години не е бил по-голям. От друга страна да носиш аналогов апарат на врата стана модно клише, придатък към дрехите и стайлинга на „алтернативният, млад и красив човек”. Нелепо е всичко това, но го приемам като естествен процес, част глобалното изпразване от смисъл на съвременния градски човек.

V.S. Откъде толкова вдъхновение за творческа работа? Какво най-много те мотивира?

В: Вдъхновението ми идва като видя плода на моя труд. Мотивацията ми идва когато получа знак, че има смисъл да продължавам с този труд и в тази посока. Такъв знак може да бъде и една добра дума. Според мен, не е нужно даден творец да има многобройна публика за да бъде щастлив. Не е нужно хиляди да припадат по творбите му, трябват му няколко души, които да разбират какво и защо прави. Ето такава публика пожелавам на всеки творец.

V.S. Как оценяваш литературната сцена у нас в момента?
В: Тя не подлежи на еднозначна оценка. Ако кажа - всичко е в калта, няма да е вярно, ако кажа, че не е, също няма да е вярно. Най-лесно е да раздаваме квалификации, но хайде по-добре като нещо не ни харесва, всеки да направи каквото може за да го промени. Има автори, на които статуквото в литературата, им носи слава и дивиденти. Има и други на които носи - тъга и омерзение. Лично аз предпочитам да работя над текстовете си и да помагам на други автори, отколкото да вземам страна в избухналите през последната година литературни конфликти. Работата ми носи много повече смисъл и удоволетворение отколкото скандала.

V.S. Накъде според теб върви „артистичната общност“, има ли изобщо такава в България или е твърде разпокъсана?
В: За каквато й да е общност в страната ни е трудно да се говори, че съществува. В България може да има общност само като трябва за кратко време да се разграби нещо. Тогава много бързо се събират единомислещи. Творенето винаги е било индивидуално занимание, творците са самостоятелни бойни единици. Не вярвам в т.н. артистична общност. Ако има такава, тя най-често се крепи на взаимни изгоди, по усвоянане на средства за някои проект, награда и т.н. Не е нужно да има „артистични общности”, достатъчно е с изкуство да се занимават тези, които имат дарба за това. Тук в пълна сила важи мисълта на Станислав Лец: „Който няма нищо общо с изкуството, по-добре да няма нищо общо с него.”

V.S. Кои автори са ти най-интересни сега? За четене, но и за общуване?
В: Към даден автор не ме води интересността, а усещането, че говори на моя език. Всеки може да си открие такива автори в различните жанрове и те ще бъдат различни. На търсещите хора указания не им трябват. Най-важното е да подхождаме към един автор с открито сърце и без предубеждения. По този начин възможността да попаднем в един мисловен канал с него и да разберем творбите му е много голяма. За общуване са ми интересни обикновените, просто устроени творци, не узаконените „живи класици”. Тези, които влагат сърце в работа си, а славата не им е самоцел. Простотата и обикновеността, за мен са безкрайни извори на мъдрост.

V.S. А върху какви проекти ще се насочиш след „Обратно броене“?
В: Вече завърших работата по една книга с публицистика. Това са повече от 80 текста, които съм писал през годините на най-различни теми от заобикалящата ни реалност. Предполагам, че ще излезе през пролетта на 2017 г. Много от текстовете в нея носят голяма доза абсурдизъм и отразяват света в който живеем. Светът, който някои се мъчат да променят за добро, а други ежедневно рушат. Забавна книга се получи.

More from View Sofia

More Books