Следва

По "Следи"-те на изгубената човечност!

Четиво в четвъртък: "Записки от една голяма страна" от Бил Брайсън

Бил Брайсън е изключително популярен със своите комични и нестандартни описания на пътешествията си по света, които незабавно се превръщат в бестселъри...

Books преди 6 години

Авторът:

Бил Брайсън е изключително популярен със своите комични и нестандартни описания на пътешествията си по света, които незабавно се превръщат в бестселъри. Роден в Айова (САЩ), Брайсън избира Великобритания за своя втора родина. Той живее и работи в Норфолк, удостоен е с Ордена на Британската Империя за своя принос към литературата, а също и с наградата “Джеймс Джойс” на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин. Бивш ректор на университета в Дърам, в продължение на пет години Брайсън е ръководител на кампанията за защита на английската провинция. Той е почетен член на Кралското научно дружество и кавалер на Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

Книгата: 

Един американец се завръща у дома. Бил Брайсън, „най-смешният пътешественик на света”, американецът, приел Великобритания за своя втора родина, се завръща в САЩ след двадесетгодишно отсъствие. Резултатът е „Записки от една голяма страна” – комичен, проницателен и информативен поглед към земята на неограничените възможности.

В този пътепис възторгът на човека, преоткрил мечтите на своето детство, се преплита с удивлението от лекотата и удобството на американското ежедневие, от изобилието на стоки и услуги, от дружелюбието и непринудеността на хората.

Но Бил Брайсън нямаше да бъде верен на себе си, ако си бе спестил иронията по отношение на своите съотечественици. Независимо от това дали говори за телевизията, филмовото производство или рекламите, за прословутото американско обездвижване и странното отношение на тази нация към спорта, за забележителностите на американските данъчни формуляри, за комичните разлики между градинарството в САЩ и Великобритания, за полицията, законодателството или образованието, Бил Брайсън ще ви накара да се смеете до сълзи. И да искате пътешествието да не свършва.

"Записки от една голяма страна”

Всяка година по това време жена ми ме буди с игриво пошляпване и казва:
‒ Имам идея. Хайде да отидем с колата до океана ‒ това са към три часа път, и като стигнем там, да свалим голяма част от дрехите си и да поседим на пясък до свечеряване.
‒ Защо? ‒ питам плахо аз.
‒ Ще бъде много весело ‒ настоява тя.
‒ Не съм убеден ‒ отвръщам аз. ‒ Хората се притесняват, когато си свалям ризата на публични места. И аз се притеснявам.
‒ Не, ще бъде страхотно. Косите ни ще се напълнят с пясък. Обувките ни ще се напълнят с пясък. Пясъкът ще полепне по сандвичите ни и ще трябва да го гълтаме. Ще изгорим от слънцето и вятъра. А като ни омръзне да седим, ще можем да поджапаме във водата, която е толкова студена, че те заболява кожата. Привечер ще потеглим за дома заедно с 37000 други излетници и ще се набутаме в такова задръстване, че ще се приберем у дома чак към полунощ. През това време аз ще мога да правя остри забележки за шофьорските ти способности, а децата ще се забавляват, като се бодат едно друго с остри предмети. Ще бъде фантастично.
Трагедията е там, че като англичанка жена ми няма разумно отношение към солената вода, и вероятно наистина ще реши, че такова прекарване е страхотно. Честно казано, никога не съм разбирал пристрастието на британците към морското крайбрежие.
Щатът Айова, където съм израснал, отстои на повече от хиляда километра от най-близкия океан, затова за мен (и за повечето хора, родени в Айова, макар че не съм сондирал мнението на всички), думата „океан“ предизвиква плашещи асоциации с неща от рода на висок прилив и мъртво вълнение. Предполагам, че жителите на Ню Йорк изпитват подобен ужас, като чуят думи от рода на „житни поля“ и „селски панаир“. Езерото Акуаби, където плувах и изгарях на слънце през младежките си години, може да не се отличава с романтиката на Кейп Код или величието на скалистите брегове на Мейн, но пък там няма опасност някое течение да те дръпне за крака и да те откара в състояние на безпомощност до Нюфаундленд. Не, мен ако питат, задръжте си морето до капка.
Затова, когато през миналия уикенд жена ми предложи да отидем с колата до океанското крайбрежие, бях категоричен. Казах твърдо:
‒ В никакъв случай! Дума да не става!
Което обяснява защо три часа по-късно се озовахме на плажа Кенебънк в Мейн.

More Books