Тичането като медитация: Поглед отвътре

Регионалният маркетинг директор на Philips Asia Pacific, майка на двама синове, разказва защо и как тичането се превръща във важна част от живота й...

Регионалният маркетинг директор на Philips Asia Pacific, майка на двама синове, разказва защо и как тичането се превръща във важна част от живота й.

„През всичките 18 години от своята трудова биография аз работя в международни компании. И като всеки втори мениджър водя застоял начин на живот - стоя на изкуствено осветление, когато зад прозореца съществуват плажове или курорти като Бали. Но тези моменти отминават, особено когато абстрактния рай на Бали заменям с напълно реална десеткилометрова крайбрежна ивица, след която много от ненужните въпроси и желания си отиват сами.

През октомври 2017 г. искам да направя своя първи маратон – 42 км. Буквално на другия край на света, Чикаго. Ще долетя от Сидни, където работя в момента и нямам никаква друга мотивация освен да финиширам за някакво не толкова позорно време. С мен ще тичат около 50 000 човека и мисля, че повечето от тях също ще преследват заветната цел – да стигнат до финала.

Разликата е единствено във времето – на някои е необходимо да се впишат в два часа и половина, а други ще го пробягат за шест. Тичането в този план много прилича на живота. Погледнато отстрани, за нас бегачите може да се каже, че сме луди, които се самоубиват по неясни причини. Но няма да говоря за другите – ще кажа за себе си.

Започнах да тичам като ученичка по абсолютно разбираема причина - за да отслабна. Всички мои опити свършваха с две-три ставания в седем сутринта и жалък крос, не повече от 20 минути. Но преди три години се върнах към опитите си да тичам.



През тази година със семейството ми си купихме вила едно живописно селце до Москва. Пътят около него беше добре осветен, въздухът – приказен, сдобих се с айфон, на който качвах мотивираща музика и дори си сложих чип в маратонките, за да измерват разстоянието, което пробягвам. Всичко беше прекрасно, но ми стигаше максимум за три километра. Не успявах да тичам и да не се задъхвам.

След новогодишните празници реших да отида да се обуча да тичам в Iloverunning. Момчетата от курса знаят как да привлекат нови ученици и как да ги влюбят в бягането. Мен лично ме привличаха кросовете около езерото Гард или в Бордо, покрай лозята.

Под ръководството на опитен треньор, след един месец тренировки три пъти в седмицата, се оказа, че е възможно да се пробягат повече от три километра. Просто е необходимо да следя пулса си и да тичам бавно. Първите седем километра без прекъсване бяха моето „скъсване с шаблона“, а след това всичко потръгна: Виена – 16 км, моят любим Лисабон и първият ми полумаратон – 21 км. Последните десет минути от кроса просто ми се искаше да легна на трасето и да не взимам никакъв медал, но все пак прекрачих финиша. Невъзможно топлата Камбоджа с нейните храмове в джунглите, които се размиваха пред очите ми заради обезводняване и „убитият“ телефон, който не издържа високата влажност на тялото ми (момичета, никога не тичайте с телефон в сутиена, удобно е, но рискувате!). След това продължих. Тел Авив, Киев, Москва, Сингапур…навсякъде полумаратони. Харесва ми да планирам пътешествията си около кросовете и тренировките и не смятам да се отказвам от това. Поне до маратона в Чикаго.

Какво ми дава тичането ли? Първо, за мен това е динамична медитация, особено след първите пет километра стресът от работата си отива, главата ми се просветлява и аз започвам да мисля позитивно.

Не ми се иска да преминавам на научен език и да пиша за хормоните, но гарантирам, че ако се тича в целевата пулсова зона повече от час и половина, така нареченият runner's high, ще се чувствате щастлив човек. Второ, тичането ме научи да разпознавам точно сигналите на тялото. Когато участваш в полумаратон след 15-ия километър започва етапът на преодоляването и, за да стигнеш до финала, е необходимо да слушаш тялото си, а не да се водиш по мозъка си: болката е относителна, напрежението е относително, умората е относителна – просто продължавай да тичаш!

При дългите кросове много добре осъзнах, че не съществува физическа бариера за тялото. Благодарение на тичането станах по-силна и по-стабилна в контрола над собствените си чувства и емоции. Повярвайте ми, че в момента в който тичаш, успяваш да погледнеш на много неща отстрани или под друг ъгъл.“

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.