Следва

Летопис на смутното време: Палми Ранчев

Летопис на смутното време: Мария Касимова-Моасе

"Летопис на смутното време", като романа на Вера Мутафчиева, е една поредица, която цели да систематизира настроенията в това особено, смутно време, в което се намираме в момента. Тук ще видите и прочетете посланията на прекрасни хора, на чиято емоционалност разчитаме и в чиито усещания вярваме; ще ни споделят как усещат момента, как си представят, че ще минем през него, какво е най-важното, кои са устоите, какво препоръчват, как виждат нещата след ступора. Какво ще се промени, какво трябваше да се промени, кои са позитивите в тази непреживявана от никой съвременник ситуация. Нека си дадем надежда и да структурираме заедно проблема така, че да излезем от това по-устойчиви и по-мислещи, по-съчувстващи и по-смирени!

Interviews преди 4 години

"Исках да стана актриса, но завърших българска филология в Софийски университет и станах журналистка. Обичам професията си, защото чрез нея можеш да изживееш много животи в рамките на своя собствен. Работила съм на много места - списанията Едно, ELLE, Капитал Лайт, НЕЯR, ежедневниците "24 часа", "Стандарт", "Капитал". Имам телевизионен опит и всъщност не съм работила само в радио. Учила съм и разбирам от социален и бизнес етикет, от комуникации и тънкости на презентирането. Това и преподавам днес с огромно удоволствие.

Знам прилично четири езика, имам две дъщери, три кучета и един прекрасен съпруг. Живея из Европа. Обичам да танцувам, да плувам, да говоря пред хора. Страх ме е от змии. И да не полудея..." - така ни заГовори за Любов прекрасната Мария Касимова-Моасе през февруари. Днес отново е при нас, мисията й е друга:

Ще бъдем, разбира се!

Къде според вас пада Алиса от "Алиса в страната на чудесата"? Тунел? Кладенец? Шахта?...

Алиса пада в заешка дупка. Тя прераства в нещо като тунел, който тръгва надолу, към другата страна на земята. И докато пада, Алиса забелязва отстрани по стените на този тунел лавици с книги, географски карти, закачени на пирони и даже един буркан портокалово сладко, който се оказва празен. Алиса е разочарована, че няма да си хапне, но не хвърля буркана ей така в тунела - може да удари хората, които вероятно са някъде долу, затова го поставя на друга лавица. И така падайки, Алиса си мисли: "След такова падане, няма да ми мигне окото, ако се катурна по стълбите у дома"…

Сега сме Алиса. Влязохме по заешките си дупки, макар не от любопитство, а по принуда. Ограничихме свободния си физически свят до четирите стени на обиталищата си. Усещаме, че падаме и не знаем нито какво има на дъното, нито докога ще продължи падането.

Сега се оглеждаме в тунелите си. Забелязваме книгите, които събираха прах по лавиците и чакаха да имаме време. Загледахме се в географските карти на света и личните си пътища и започнахме с пръст да чертаем пътеките, по които искаме да минем, когато се приземим отново. Когато това свърши. Когато си върнем нормалността. Нормалността… преоценяваме я и преосмисляме живота. Бяхме позабравили важни неща. Като това да мислим за другите, които също са някъде там и свободно падат, нищо, че не ги виждаме. Внимаваме и за тях, защото сега знаем, че минаваме заедно през всичко това невидимо зло. Тази мисъл ни крепи. Затова и ръкопляскаме от балконите си - тези малки изплезени езици в лицето на миккроскопичното чудовище, което в момента се опитва да ни вземе света. Ръкопляскаме, за да се виждаме, че сме добре и сме тук. За да си даваме сили. 

Ще попадаме още малко, приятели.

Но в този път към светлината, ще се срещнем отново със себе си, ще се запознаем едни с други. Ще видим без колко неща може животът ни и ще се захванем за него простичко, като в началото. Може би ще разберем, че нищо в този свят не може да се мери по големина и тежест, защото най-важна е мощта в същината му. Ще се замислим за нещата, които не осъзнавахме, че ни правят човеци - целувката, прегръдката, погалването, допира до друго тяло. Краищата на физическата ни природа сега са видими повече от всякога. Бяхме ги захлупили с технологии, концепции, парадигми, икономики, политики, конфликти. Заживяли бяхме като безсмъртници. Безсмъртитето е арогантно и жестоко, цинично насмешливо и до болка отегчено. Повече мразехме напоследък. Повече, отколкото обичахме…

Това ще мине обаче.

И ще се върнем на улиците и в парковете, ще седнем над по-вкусните си кафета и ще гледаме тротоарите, по които деца ще карат колела, майки ще разхождат бременностите си, бащи ще бутат колички, а момчета и момичета ще се целуват без да им пука. Ще ходим на концерти и ще се прегръщаме от възторг с непознати. Ще седим до късно по пейките, ще се събуждаме от изгрева на плажа, ще си правим нощни къпания, планински изкачвания, лагерни огньове, карнавали и олимпиади. Ще се влюбваме в места, чувства, изкуство. Ще се влюбваме в други хора. Може би ще се усмихваме повече, ще си казваме "добър ден", "довиждане" и "благодаря", защото ще знаем по-добре каква е стойността на тези думи. Дано се научим да си прощаваме. Дано се научим, че сме заедно, дори когато се делим помежду си. Човечеството е минавало много пъти през подобни изпитания, вероятно за да осъзнае, че всичко може да се промени за миг. Сега ние сме човечеството. И това, което ни остава, когато нямаме нищо, е нашата заедност. Наш ред е да научим добре този урок и да го предадем нататък. Светът е в пауза. Да си вземем дъх, да успокоим дишането, да се огледаме. Имаме толкова много прекрасни неща за правене пред нас!

Ще издържим, момчета и момичета! И ще бъдем, разбира се!

Летопис на смутното време: Юлиан Дайнов
Летопис на смутното време: Николай Гюлеметов

Из "Летопис на смутното време", романът на страхотната Вера Мутафчиева от 1965-66, чието заглавие взимаме назаем за тази поредица на View Sofia:

"Защото хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло."

"Но аз си викам пък: дали винаги мисълта води движението? Дали не се случва и така, че самото движение да принуди хората към мисъл?"

"Стига сте били доволни, дето още не са ви ограбили и заклали; стига сте броили своето жалко благополучие, за връх на човешките пожелания! Има нещо над него, отвъд него. То никога не е било тъй лесно постижимо, както днес."

More from View Sofia

More Interviews