Четиво в четвъртък: 12 години без Селинджър, четем

Четиво в четвъртък: 12 години без Селинджър, четем "Устата ми хубава, очите ми зелени"

Възхитителна част от гения на американската литература се "ражда" в душата на този човек, роден на 1 януари 1919 г., починал днес преди 12 години. Спомняме си Селинджър, който ни е карал да треперим с книга в ръка стотици пъти, с "Устата ми хубава, очите ми зелени", дори очите й всъщност да са "сини като мидена черупка, дявол да ги вземе!" 

Когато телефонът иззвъня, прошареният мъж попита доста галантно младата жена дали би предпочела той да не вдига слушалката. Тя го чу, като че ли някъде отдалеч, и обърна лице към него, затворила едното си око - това към светлината - и отворила неестествено широко другото, което беше толкова синьо, че изглеждаше едва ли не виолетово. Прошареният мъж й каза да се отмести по-бързо и тя се надигна на десния си лакът точно толкова бързо, колкото да не излезе, че нехае. После отметна с лявата ръка косите от челото си и каза:

- Боже мой, не зная. Впрочем ти как мислиш?

Прошареният мъж отвърна, че за него няма бог знае какво значение дали ще се обади, или не, пъхна лявата си ръка под мишницата на младата жена, над лакътя, на който се беше подпрял, и запровира пръстите си нагоре, проправяйки си път между топлата кожа на ръката и гърдите й. С другата ръка посегна към телефона. Но, за да го достигне, трябваше да се надигне малко, при което той закачи с тила си абажура. В този миг светлината, макар и доста силна, беше особено благоприятна за прошарената му, почти побеляла коса. При все че беше разрошена, личеше, че е подстригана скоро или по-право, че е редовно поддържана. Вратът и сколуфите бяха взети по обикновеному - ниско, но отстрани и отгоре косата бе оставена въздълга и това й придаваше малко „по-специален вид“.

- Ало! - отекна гласът му в слушалката.

Младата жена го наблюдаваше, подпряна все тъй на лакътя си. Очите й, по-скоро само широко отворени, отколкото зорки или любопитни, отражаваха предимно собствената си големина и цвят.

От другия край на жицата долетя мъжки глас - безжизнен като камък и все пак някак грубо, неприятно припрян:

- Лий? Събудих ли те?

Прошареният мъж погледна за миг наляво към жената.

- Кой е там? - попита той. - Артър, ти ли си?
- Да. Събудих ли те?
- Не, не. В леглото съм, но чета. Да не се е случило нещо?
- Ама наистина ли не те събудих? Кажи честно.

Коментари: 0

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.