Авторът:
Юси Адлер-Улсен решава изцяло да се отдаде на писането чак на 47 години – преди това е минал през множество сфери, натрупал е огромен опит и идеи. Роден в семейството на виден сексолог и психиатър, Юси дълго търси своето поприще. Следва осем години – медицина, социология, политология, киноизкуство. Свири на китара в няколко датски рок групи, композира песни, работи като редактор и стига до директор на издателство, след което основава свое издателство, работи като мениджър в различни компании, занимава се с енергийна ефективност и недвижими имоти. И така до 1995 г., когато сяда да напише първия си криминален роман. Което прави и до днес.
Книгата:
Улиците на Копенхаген са домът на Кими. Кражбите са нейното препитание. С времето се е научила умело да избягва полицията и да не се застоява твърде дълго на едно място. Но сега към нея има насочен мерник и преследвачите й са неумолими.
Комисар Карл Мьорк от Отдел "Q" - отделът за разкриване на стари случаи - получава папка с информация за бруталното убийство на брат и сестра отпреди двайсет години. Заподозрени са били група ученици от богаташки пансион, докато един от тях не си е признал и е бил вкаран в затвора. Какво прави този приключен случай на бюрото на Карл? Кой го е сложил там? Кой смята, че не е разрешен?
Комисарят търси Кими за разпит, а някой друг вече разпитва за нея. Кой ще стигне пръв до нея? Кими пази тайни, които определени хора с власт искат да заровят надълбоко. И тя няма търпение да разкрие най-смразяващата от тях...
"Убийци на фазани"
Над върхарите изтрещя поредният изстрел.
Виковете на гоначите се усилваха. Пулсът му туптеше все по-яростно в тъпанчетата, докато влажният въздух стържеше дробовете му до болка. “Тичай, колкото те държат краката, внимавай само да не паднеш! - насърчаваше се той. - Рухна ли, повече няма да се изправя. По дяволите, как да си освободя ръцете? О, тичай, тичай... шшшт. Не бива да ме чуват. Дотук ли бях? Така ли ще свърша?”
И клоните дращеха лицето му и оставяха кървави дири, а кръвта се смесваше с потта.
Виковете долитаха до ушите му отвсякъде. В този миг го връхлетя страхът от смъртта. Прогърмяха още няколко изстрела. Свистенето на куршумите се чуваше все по-близо, потта бликаше неудържимо по тялото му и образуваше плътен слой под дрехата.
След минута или най-много две щяха да го настигнат. Защо не можеше да освободи ръцете си от проклетото тиксо?
Яростно пърхане на криле. Подплашени от изстрелите, няколко птици литнаха и се изгубиха над върхарите. Сенките затанцуваха по-игриво зад стройния шпалир от смърчове. Ловците скъсиха дистанцията на стотина метра. Виковете станаха по-отчетливи, жаждата за кръв - по-осезаема.
Как ще го убият? С куршум или със стрела? И край? Всичко приключва?
Не, не... няма да се задоволят с толкова леко наказание. Тези мерзавци не са толкова жалостиви. Стискат пушки и окървавени ножове. Неведнъж са показвали колко безпощадни са с арбалета!
“Къде да се скрия? Дали да не се върна? Ще успея ли?”
Погледът му шареше по земята, но под превръзката, която почти покриваше очите му, виждаше само тънка светла ивица и краката му непрекъснато се препъваха.
“Сега дойде моят ред да разбера какво е да попаднеш в ръцете им. Няма да ме пощадят. Ще търсят пълно удовлетворение. Само то ще ги усмири.”
Сърцето му се разблъска още по-лудешки.
1
Тя пое огромен риск, дръзвайки да върви по главната улица. Уви се в зелен шал и тръгна покрай осветените витрини, докато очите й непрекъснато сканираха минувачите. За нея беше важно да ги разпознава, но да остане незабележима за тях; да заживее в мир с демоните си и да остави другото на онези, дето сега профучаваха покрай нея; да остави другото на озлобените негодници с мъртви погледи.
Кими погледна уличните лампи. Бяла светлина обливаше асфалта. Тя разтвори ноздри. Скоро щеше да застудее. Настана време да подготви леговището си.
Застана сред групата чакащи пешеходци. Измежду премръзналите посетители на увеселителния парк “Тиволи” забеляза жена в туидово палто. Минувачката я из¬гледа през присвити очи, сбърчи гнусливо нос и се от¬дръпна, за да е сигурна, че няма да се докосне до Кими. “Не се поддавай” - забумтя предупредителният глас в главата й, докато гневът правеше първите си опити да я за¬владее.
Погледът й се плъзна надолу и спря върху прасците. Чорапогащникът на непознатата блестеше дискретно, а краката й свършваха в обувки с висок ток. Устните й се свиха в презрителна гримаса. Един шут - и ще просне тази фръцла на паважа! Нека разбере, че дори костюм от “Кристиан Лакроа” не е застрахован срещу калта по тротоара. Тъкмо ще се научи да се пази.
Кими се вгледа право в лицето на непознатата. Ясно очертана очна линия, напудрен нос, грижливо оформени къдрици. Недружелюбен поглед. Не от вчера ги познаваше тя тези кифли. Нали някога беше тяхна посестрима. Арогантни, надути пуйки без никакво съдържание. Копия на мащехата й. Някога такива жени се наричаха ней¬ни приятелки.
Сега Кими ги ненавиждаше от дън душа.
“Направи нещо - зашепнаха гласовете в главата й. - Не се примирявай. Покажи й коя си. Хайде!”
Кими се загледа към скупчилите се тъмнокожи момчета на отсрещния тротоар. Ако не я държаха толкова зорко под око, щеше да бутне непознатата, докато автобус 47 профучава покрай пешеходците. Представи си с кристална яснота каква кървава пихтия ще остане след автобуса. Какъв шок ще предизвика премазаното тяло на надутата кифла. И каква неописуема удовлетвореност от възмездието ще изпита самата тя, Кими.
Успя обаче да се овладее. Знаеше, че в тълпата винаги се намира някой по-бдителен минувач. Възпря я и смътен спомен - кошмарен отзвук от миналото.
Вдигна ръкав към носа си и го подуши. Жената до нея беше сбърчила нос съвсем основателно. Платът вонеше отвратително.
Светофарът светна зелено. Кими тръгна по пешеходната пътека, влачейки куфара след себе си. Той подскачаше на раздрънканите си колелца. Смяташе това да е последното му пътуване. Беше дошло време да изхвърли старите дрипи.
И да претърпи поредната метаморфоза.
Насред гаровия салон, пред билетното гише, се мъдреше щендер с вестници - сякаш за да вгорчи допълнително живота на закъсняващи и незрящи. Докато вървеше през града, Кими вече бе успяла да разгледа водещите заглавия в днешната преса. Направо й се догади от отвращение.
- Говеда - промърмори тя, подминавайки щендерите с поглед, вперен право напред.
Нещо обаче я накара да извърне леко глава. С крайчеца на окото си улови снимка на познато лице върху един от рекламните вестникарски афиши.
Само при вида на мъжа тялото й се разтресе.
“Дитлеу Прам купува частни болници в Полша за 12 милиарда” - пишеше под снимката. Плю върху плочките на пода и спря за миг, докато усмири гнева си. Ненавиждаше Дитлеу Прам. И него, и Торстен, и Улрик. Но един ден ще им покаже къде зимуват раците. Тъпкано ще им го върне. Нека само почакат.
Засмя се. Мъжът срещу нея й се усмихна. Поредният малоумен наивник, който си въобразява, че знае какво става в чуждите глави.
Пак замръзна на място. Малко по-напред зърна Тине Плъха - на обичайното й място, наведена напред, с натежали клепачи. Олюляваше се, протегнала напред мръсната си длан. Издуханият й мозък явно още се надяваше някой в това гъмжило да се смили и да пусне петак в шепата й. Само наркоманите стоят така часове наред. Нещастни паразити.
Опита се да я подмине незабелязано и тръгна към улица “Ревентлов”, но Тине вече я беше видяла.
-Здрасти! По дяволите, чакай, Кими - долетя зад гърба й гласът на Тине в прилив на неочаквана адекватност.
Тя не реагира. На оживени места Тине ставаше непредвидима. Само когато Кими я дръпнеше на някоя по-усамотена пейка, мозъкът й започваше да функционира нормално.
Затова пък беше единственият човек, който не изкарваше Кими от нерви.
Книгата ще бъде представена в България на 01 декември от автора в рамките на Софийския международен литературен фестивал.
More from View Sofia
Писмата на Ван Гог излизат в луксозно издание
Епистоларният шедьовър „Завинаги твой, Винсент" разкрива истинското лице на художника и дава отговор на „загадката Ван Гог"
Четиво в четвъртък: "Нова пролет" на Йовков, ярката картина на чаканите дни
Никой не може да докосва като Йовков, затова, усещайки близкото и нежно идване на пролетта, срамежливото слънце, мекия, отиващ си сняг, ренесанса на любовта в природата, четем "Нова пролет", 1537 думи, галещи и пробождащи сърцето. От другата седмица се стопля...
Win it: „Aутопсия на една любов”
Душата, когато чете...
