Толкова дълго са ни учили и са ни втълпявали, че:
- да се ядосваме - това е опасно!
- да проявяваме негативни емоции е лошо и срамно
- убеждавали са ни, че не трябва да се гневим и с някои от нас са постъпвали така, че са ни заставяли само да се радваме, угаждаме и да крием истинските си чувства
- ако се гневиш - тогава ще ти отговарят със същото
Всичко се прави с цел, ние като деца, да мълчим, да търпим, потискайки това чувство навътре и ... се срамуваме...срамуваме... а после се и обвиняваме, обвиняваме себе си, ако изведнъж това пиленце, неволно излети от нашата уста… Така че, за да бъдем добри, удобни деца сме си затваряли устата и сме мълчали. По-добре да не се съпротивляваме, отколкото да получим шамар. Тогава ни е изглеждало, че не може да бъде по друг начин... Ако не мълчим е възможно да не оцелеем…
И оцеляхме. На инат или заради - трудно е да се каже. Факт. И сега можем да понесем реалността, а тя е такава:
Гневът е базово чувство заложено от природата. Първите му прояви могат да се видят още при новороденото: как упорито и настойчиво изразява своите потребности. Естествени потребности от сигурност, храна, комфорт. Малко по-късно го виждаме при порасналия, ходещ малчуган, който сочи предмета, който не е в състояние да достигне - с крясъци и твърдост (в намеренията) показва на родителите своите желания. А в зряла възраст гневът може да се види в това как човек запазва (или отстоява) своите граници (лични) - може ли да каже "Не!", реагира ли адекватно на наглостта, може ли да бъде твърд и в същото време грижовен, умее ли да защитава себе си…
Гневът дори и да не го изразим - не изчезва. Всички механизми, които сме създали някога в детството, сега в живота работят против нас. Днес вече ни е все по-трудно да се сдържаме и усмихваме, да играем ролята на "доброто момиче или момче", защото за да растем в кариерата са нужни сили и настойчивост, захранвани от гнева (полезен гняв). Потиснатото гневно чувство стои на дъното на душата и чака! В подходящ момент или изригва като вулканична лава, изгаряйки всичко по пътя си, или се превъплъщава като върколак в други поведенчески прояви, например в апатия или пасивност.
Понякога има трети, много неприятен вариант - гневът се насочва към самите нас, под формата на заболявания, често психосоматични: пристъпи на паника, главоболие, "буца в гърлото", ангини и т.н.
Е, добре осъзнали сме, че не можем да изразяваме гнева си. Не умеем да се защитаваме, страхуваме се да влизаме в конфликт - какво да правим? Ето някои прости насоки:
- Да признаем, че в нас има гняв! Да, може да не го виждаме, може да се страхуваме от него, да се срамуваме, но той съществува!.
- Да започнем да говорим (ако все още не го правим) за гнева, както правим с други чувства, да информираме, например, с изрази като "Ядосан съм, понеже....", "Неприятен ми е този тон ..." и др.
- Не трябва да забравяме, че гневът е призван да промени неудобните обстоятелства. Необходимо е да си го припомняме всеки път, когато почувстваме, че вътре в нас нещо се надига и дразни.
- Да се вслушваме в себе си. Има ли нещо с което не сме съгласни, но продължаваме да мълчим.
Проявявайки гняв - отстояваме своите граници, когато се опитват да ги нарушат. Проявявайки гняв - проявяваме твърдост и увереност! Изразявайки гнева си - съобщаваме на другите, че техните действия са неприемливи.
Може да освободим гнева си спокойно, тихо и ясно! Без допълнително чувство за вина и срам.
