Следва

Среща с виртуозния музикант Теодосий Спасов в "Извън играта"

Четиво в четвъртък: „Щастливата носталгия” от Амели Нотомб

В двайсет и второто си произведение, „Щастливата носталгия” (2013), Амели тръгва по следите на своето японско минало, описано в „Изумление и трепет” и в „Нито Ева, нито Адам”...

 

Books преди 8 години

Авторът:

Амели Нотомб е вече добре позната на българските читатели авторка, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“ -- казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.

Родена през 1967 г. в белгийско аристократично семейство, тя прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“, а през 1999 г. й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Вече седемнайсет години успехът не я напуска и романите й неизменно са в първите места на най-добрите продажби.
Деветнайсетият ѝ роман „Форма на живот“ (дванайсет са издадени от ИК „Колибри“) е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).

Книгата:

В двайсет и второто си произведение, „Щастливата носталгия” (2013), Амели тръгва по следите на своето японско минало, описано в „Изумление и трепет” и в „Нито Ева, нито Адам”. Съпровожда я френски телевизионен екип, който прави филм за нея. Всичко, което обичаме, се превръща в измислица. Най-важната сред моите измислици бе Япония. Така започва тази автобиографична книга, много различна от другите книги на ексцентричната белгийска писателка. Написана е просто и откровено, с желанието да се разбере дали измислената Япония отговаря на истинската. Тук Амели Нотомб не дава воля на въображението си, не се пита „какво би станало, ако”, не изобретява екстравагантни имена. Само разказва, както се разказва едно пътуване към детството. С носталгия. Японците имат само една дума за носталгия, казва ни авторката – „натсукаши”, и тя означава щастлива носталгия, тя е моментът, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. „Щастливата носталгия” е книга, в която се запознаваме с една не толкова зрелищна, но много автентична Амели Нотомб.

Романът "Щастливата носталгия" на издателство "Колибри" излиза на българския пазар на 7 март.

"Щастливата носталгия"

Всичко, което обичаме, се превръща в измислица. Най-важната сред моите измислици бе Япония. На пет години, когато ме изтръгнаха от нея, започнах да си я измислям. Много скоро белите полета в паметта ми взеха да ме тревожат. Какво можех да кажа за уж познатата ми страна, която с течение на времето се бе отдалечила от тялото и съзнанието ми?
И през ум не ми е минавало да съчинявам. Получи се от само себе си. Изобщо не ставаше дума да вмъквам неистина в истината или да обличам вярното в измислени дрехи. Преживяното оставя в гърдите музика, която се опитваме да чуем, когато разказваме. Всъщност изразяваме звуците със средствата на езика. Това създава предпоставки за накъсаност и неточности. Премахваме излишното, за да оголим обхваналото ни вълнение.

Трябваше да се свържа отново с Ринри, годеника на моите двайсет години. Бях загубила координатите му, но не поради небрежност. От парижкия си офис се обадих на служба „Международни телефонни услуги“.
– Добър ден. Търся един номер в Токио, но знам само името на човека.
– Кажете все пак – отговори мъжът, който очевидно не осъзнаваше мащаба на запитването ми при положение, че в Токио живеят двайсет и шест милиона души.
– Фамилното име е Накано, малкото – Ринри.
Трябваше да го изговоря буква по буква, което винаги ми е било мъчително, тъй като така и не се научих да го правя, както е прието, и казвам неща като: „Н като Навуходоносор, Р като Росинант“, а от другия край на жицата никак не са доволни.
– Един момент, ако обичате, извършвам проверката.
Чаках. Сърцето ми биеше силно. Навярно ме деляха четирийсет секунди от това да говоря с Ринри, най-милото момче, което познавах.
– Няма такъв човек в Токио – отговори мъжът.
– Моля? Искате да кажете, че няма Ринри Накано?
– Да, няма Накано в Токио.
Човекът не си даваше сметка, но това бе равнозначно на твърдението, че няма Дюран в Париж. Както Атанас при нас, Ринри е рядко срещано име в Япония, навярно за да компенсира баналността на фамилията.
– Какво да правя?
– Чакайте, виждам тук един номер, мисля, че е на японските справки.
Продиктува ми четиринайсетте цифри, благодарих, затворих и набрах номера.
– Моши моши – каза прелестен женски глас.
Не бях говорила този прекрасен език от шестнайсет години. Все пак успях да попитам дали могат да ми намерят телефона на Накано Ринри. Тя повтори на глас малкото име с любезната насмешка на човек, който произнася за първи път рядко срещана дума, и ме помоли да изчакам малко.
– Няма Накано Ринри – заяви тя.
– Няма никакви Накано? – настоях аз.
– Не. Съжалявам.
– Няма Накано в Токио? – извиках.
– В Токио – да, но не и в списъците на фирма „Такамацу“, с която имахте любезността да се свържете.
– Извинете...

More from View Sofia

More Books