Throwback Тuesday: Големите любовни истории: Марина Абрамович и Улай

По повод предстоящата първа ретроспективна изложба на Франк Уве Лаузипен – Улай, която в София ще можем да видим в периода 27 април - 30 май в VIVACOM Art Hall, сe връщаме малко назад във времето и си припомняме Голямата му любовна история с Марина Абрамович.

В притихналата Нюйоркска зала на Музея за модерно изкуство кралицата на пърформърса Марина Абрамович представя поредната си артистична провокация „Артистът присъства”. В рамките на няколко дни всеки желаещ може да седне на стола срещу нея и да я гледа в очите цяла минута. Публиката е очарована, стотици са се подредили на опашка, за да застанат срещу артистката и да станат част от изкуството й. В залата цари пълна тишина, но изведнъж се разнася шепот, настава оживление. Столът пред Марина е празен. Чуват се тихи стъпки и срещу нея сяда елегантен зрял мъж в черно. За първи и единствен път Абрамович нарушава собствените си правила на пърформърса, протяга се и хваща ръцете на мъжа, гледат се нежно, а после тя заплаква.

Това е голямата й любов – Улай - човекът, с когото са осъществили най-великата си идея - да не превръщат живота в изкуство, а изкуството в живот. Минали са 22 години от раздялата им. Тази последна, за сега, среща на двамата артисти - художници, е поредният символ на вечната любов както в живота им, така и в изкуството, което и за двамата е едно и също. Минутата приключва, те се прегръщат и се сбогуват отново. Улай напуска залата, а Марина продължава пърформърса си невъзмутимо гледайки право в очите следващия.

Ето така през 2010 г. приключва една от великите любовни истории. А сега - към началото. Родени са на една и съща дата - 30 ноември, тя в Югославия, той в Германия.

Запознават се на същата дата в Амстердам през 1976 г. В паспорта на Марина има печат с червена звезда, а в този на Улай – свастика. Този детайл ги провокира за съвместен пърформърс: „Комунистическо тяло - Капиталистическо тяло”. На 30 ноември те канят 11 приятели в дома си. Когато гостите пристигат, намират художниците спящи в леглото. Навсякъде са поставени бутилки с немска бира и сръбско шампанско.

Гостите преодоляват изненадата си и след малко отварят бутилките. Правят си купон около леглото със спящите домакини, после си тръгват. След няколко дни отново получават покана и когато пристигат, разбират, че през цялото време са били снимани от скрити камери. Марина и Улай решават отсега нататък да работят заедно, но преди това да направят по един последен самостоятелен артистичен акт. По едно и също време в различни точки на Берлин стартират техните арт акции „Освобождаване на тялото” на Абрамович и най-провокативната акция на Улай - „Това е криминално докосване към изкуството”. В хода на този пърформърс Улай открадва от Новата национална галерия картината „Бедният поет” на художника Карл Шпицвег (Carl Spitzweg) и я излага в ателието на свой приятел - беден турски емигрант.

Тук заедно с полицията, за да „опознае” картината, пристига директорът на галерията. Ситуацията предизвиква огромен скандал. Любителите на нетрадиционното изкуство са във възторг, но Улай е изключен от средите на институционалното изкуство и му е предложено или да влезе в затвора за няколко години, или да плати солена гаранция. Той избира трети вариант - бягство! През следващите 12 години двамата с Марина заживяват почти в нелегалност в малък микробус без постоянно местопребиваване.

Единствената връзка с тях е пощенски адрес в Амстердам, на който могат да получават кореспонденция и пускат обяви към почитателите си за следващите артистични изяви. Стават изключително близки. Започват да се обличат и да изглеждат еднакво, споделят и правят всичко заедно. Идеята им за пълно духовно и физическо сливане се визуализира в най-прочутото им изпълнение „Смъртта на Аза”.

Двамата са вплетени в прегръдка с прилепнали усти. Когато единият издишва, другият вдишва. След 17 минути и двамата падат в безсъзнание от въглерода, който са погълнали. През 1980 г. най-после решават да се оженят. Разбира се и това най-важно събитие в живота им трябва да се въплъти в изкуство. Идеята им е това да стане, като двамата тръгнат от различни посоки на Великата китайска стена и когато се срещнат по средата, да се венчаят. Но бюрократичните спънки по взимането на всички визи и разрешения за осъществяването на тази арт сватба им отнемат цели 8 години. Когато най-после всички документи са получени, връзката им е в криза, прекалената им близост ги е изчерпала и вместо да се съберат, те изминават пътя на Великата китайска стена, за да оповестят раздялата си. Този ритуал е последната им съвместна арт акция. Улай тръгва към центъра на стената от пустинята Гоби, а Марина от страната на Жълто море. Точно по средата се срещат, прегръщат се и се разделят завинаги.

Оттук нататък всеки върви сам по пътя си. Марина продължава да прави пърформърси, много от които автобиографични, а Улай се отдава на младежката си страст - фотографията. Марина живее в Америка, а Улай в Словения. Така приключва историята на тяхната земна любов с 2500-те километра на Великата китайска стена. 22 години по-късно след едноминутната им среща в Ню Йорк, с която започна този разказ, Марина Абрамович споделя: „...Ако сърцето ви е натежало от болката, че никога няма да видите любимия си отново (и за да преживеете раздялата ви трябват не 2500 километра, но и 2500 години), знайте, че няма такова нещо като „последно сбогом“ или „последна прегръдка“. Винаги има нова среща – ако не в този живот, в другия, ако не в земно тяло, в „друго тяло“. Затова, ако ви боли от раздялата, не правете нищо друго, освен да присъствате!...”