Следва

"ЛЕО И ГОРСКИТЕ ДУХОВЕ": изложба на Юлиян Атанасов

Нобелистката Олга Токарчук: "непрекъснатост, мобилност, илюзия: това означава да бъдем цивилизовани"

Портрет на полската писателка – новият носител на Нобелова награда за литература, която жонглира с образи и илюзии в едно безкрайно пространство.

People of art преди 4 години

До съвсем скоро, ако бяхте попитали много, много, много хора, коя е Олга Токарчук, те биха ви отговорили, смеейки се или с поглед, че просто нямат идея. Други пък, по-малко смелите, между раздразнението и смущението, щяха да забодат поглед в земята.  

Тя, която през 2018 година вече е спечелила наградата Man Booker с романа The vagabonds/Flights, и има написани книги и стихотворения, публикувани в над тридесет страни, не бе позната много.

Днес, благодарение на Нобеловата награда за литература, която печели за изминалата година (не е избрана заради сексуалните скандали или вътрешните проблеми, в които е замесена Шведската академия, която присъжда наградата) заедно с Петер Хендке (той пък за 2019г.), получава втори шанс, защото мнозина ще научат за нея, а най-хубавото - повече хора, пожелателно, ще прочетат нейните произведения.



Токарчук, 57-годишна, от Варшава, е избрана "заради въображението в разказа, който с енциклопедична страст представя преодоляването на границите като начин на живот". 

Олга е издала романите "Пътешествието на хората на книгата" (1993), "Е. Е." (1995), "Правек и други времена" (1996), "Дом дневен, дом нощен" (1998, български 2005), удостоен с литературната награда на читателите НИКЕ, както и с престижната немска награда "Мостовете на Берлин", сборника с разкази "Музика от много барабани" (2002, български 2006), сборника с новели "Последни истории" (2005) и др.

Най-амбициозната й творба е романът "Правек и други времена", който веднага след излизането си започва да печели награди. В него Токарчук умело преплита усещането за времето и успоредното протичане на човешкият живот в селището Правек, колкото реално, толкова и сякаш откъснато от света, но не и от хода на историята място. Един микрокосмос на съдби и истории — истории за природата, ангелите и човека. "Метафизическа приказка", както самата Олга Токарчук го нарича.



Сега авторката представя по целия свят "Вагабонтите" - история, в чието начало разказвачът (жена) доверява, че от дете, гледайки течението на Одер, иска само едно: да бъде лодка по тази река, "да бъде във вечно движение".

В книгата е онази жена, която се трансформира в своеобразен "духовен водач", която ни води през протичащите с лекота съществувания на мъже и жени извън обикновеното. Страници, в които авторката, член на Полската партия на зелените, успява да смеси реалността и измислицата, разказвайки, наред с останалите, историята на сестрата на Фредерик Шопен, която пренася сърцето на музиканта от Париж във Варшава. Или тази на холандския анатом - откривател на ахилесовото сухожилие, заедно с историята за нигерийско дете, отведено в австрийския императорски двор като талисман и след смъртта му - препарирано, за да бъде изложено.

Общата тема на всички истории е номадският живот. "Непрекъснатост, мобилност, илюзия: това означава да бъдем цивилизовани", пише тя и потвърждава лично. "Варварите не пътуват, те се движат само с цел или извършват набези."

"Вагабонтите са те"
, добавя тя. "А ние сме: пътуващо човечество, което се движи и бяга." Всички бягаме от нещо или от някого, но за Токарчук това, от което бягаме, е "човешката крехкост", временното ни и смъртно съществуване, подложено на разпад. "Именно от това моите герои бягат. Метафората, която стои в основата на книгата, е противопоставянето между непрекъснатото движение на хората и крехкостта на човешкото тяло и неговото съществуване, подчинено на течението на времето, като най-крехкия контейнер, в който се съдържа волята за движение."



Промените, във всеки случай, и особено за някой като нея, който винаги пътува, следователно, винаги е в движение, "са по-доброто от стабилността, самите те ни я дават".

"Те са необходими, както е това да се стремим към нещо по-добро." Когато нещо се обърка, литературата може да влезе в играта - "много изискана и задълбочена система за създаване на комуникация между хората" - и преди всичко писането - "което е като терапия, защото то разширява, увеличава и задълбочава съзнанието ни. Влизаме на пръсти, без да знаем за нещата, които после ще научим. Само по този начин ставаме по-задълбочени и по-прочувствени."

More People of art

Болшой театър премахна имената на противниците на "спецоперацията" от афишите за предстоящия сезон

People of art преди 5 месеца

Директорът на Болшой театър Владимир Урин даде интервю за "Российская газета" и заяви, че спектакли на режисьори, които са се противопоставили на руската "спецална военна операция" в Украйна, се премахват от репертоара на театъра