Песен на жената
Днес тревожния покой
дебне в малката ни къща.
Стихна боя, мили мой,
ала ти се не завръщаш.
А те молих, плаках аз,
ти защо не ме послуша?
Тръгна. В стаята тогаз
стана тихо и задушно.
Само моето сърце
чувах как тревожно бие
и протегнала ръце,
исках пак да те открия...
Аз ревнувам, Фернандес,
мразя даже тази дума
"свобода", която днес
те увлече тъй безумно.
Може би си прав, нали?
Може би си прав, любими,
ала мене ме боли
и тежи ми, и тежи ми
тая страшна пустота,
легнала във нашта стая.
Хлопна пътната врата. -
Няма да се върнеш. Зная.
Не, сега не е за поезия...
Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?
Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.
Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.
Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. -
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.
Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.
Зора
Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се града...
Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън -
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш - още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените – те тебе викат,
те непрестанно те зоват.
Но где? На - пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан, протест дими.
Разбираш цялата нелепост
на този див, объкан свят
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
- Зора. Събужда се света.
Думи
Има думи, които пробиват
на сърцето коравия щит
и наливат отрова вонлива
от жлезите на свойте зъби.
Има дума предател, при нея
аз потръпвам, аз пламвам във миг
и лицето ми – кръв, руменее,
сякаш някой ми удря плесник.
Не, за тях аз не искам да пиша,
аз съм толкова девствен и млад,
че гърдите ми искат да дишат
на живот, а не на тяхната смрад...
Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи – водопад.
И дочуваш уж някой говори:
С в о б о д а !
Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи - Свобода! Свобода!
Свободно, просторно размахваш
косата и чуваш - звънти.
И чорли перчема ти вятъра
хубава дума, нали?
Земя
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя - не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но… земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност…
Моя страна! Моя прекрасна страна!…
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи…
More from View Sofia
Панаир на младите - SITE SPECIFIC Theater
Единадесетото издание на единствения SITE-SPECIFIC театрален фестивал в България - „Панаир на младите – SITE-SPECIFIC Theatre“ 2018 ще се проведе в периода 1-5 октомври.
Норвежкият писател Юн Фос печели Нобелова награда за литература
Кралската шведска академия на науките присъди Нобеловата награда за литература на норвежкия писател Юн Фос за "неговите новаторски пиеси и проза, които изразяват неизразимото"
Станете свидетели на танцов спектакъл от ново измерение
„ЕКВИЛИБРИУМ“: танцов спектакъл от друго измерение
