Със звездата на българския волейбол Владо Николов разговаряме за родителството, начина да контролираме децата в интернет и не само, без да ги притискаме или плашим, евентуалните заплахи в мрежата и нагласите за общуване и доверие между татковци, майки, треньори и деца. Поводът е скорошно проучване на Yettel, което показва, че едва 48% от родителите на тийнейджъри осъществяват контрол върху съдържанието, което децата им потребяват онлайн, докато при родителите на деца този процент е 85%. Един от ключовите изводи от допитването е важната роля на семейството при изграждането на дигиталната култура на подрастващите. Близо 70% от децата и над 40% от тийнейджърите посочват, че биха искали да научат повече за безопасното използване на интернет именно от родителите си. Ето защо през 2024 г. телекомът надгражда дългогодишната си програма "Безопасен интернет и развитие на дигитални умения" с нови теми, свързани с отговорното родителство и сигурността на децата в интернет.              

View Sofia: Здравей, Владо, благодарим ти за тази възможност, и веднага питаме: контролиращ родител ли си, бидейки татко на 4 деца - Александър, на 21, Симеон, на 17, Филип, на 8 и Дария, на 6?

Владо Николов: И до днес помня думите на италианския треньор г-н Силвано Пранди, който ми каза преди повече от 10 години, докато работехме заедно (беше нужно време и житейско натрупване, за да ги осъзная): „Ако непрекъснато „висим“ над главите на децата си и ги контролираме, те вероятно никога няма да сбъркат. Но със сигурност няма и да се научат“..

Ние, като родители, искаме децата ни да са възможно най-подготвени, когато поемат по своя път в живота. Аз винаги опитвам да говоря с тях, да ги съветвам, давам насоки и гледни точки. Но ги оставям те да взимат решенията. Говоря за по-големите, по-малките ги учим още.

V.S.: Ако забележиш, че някое от децата ти е прекалено вглъбено в светещия екран – от проучването на Yettel разбрахме, че всяко второ дете и над 80% от тийнейджърите са онлайн повече от три часа на ден – как реагираш? Виждали сме неведнъж тази картинка, в заведения, например, родителите говорят помежду си, а децата са с нослета в таблета и сякаш между поколенията липсва комуникация.

В.Н.: Естествено, че така е по-лесно. Конкретно при нас неимоверно го има момента, в който по-малките, Дария и Филип, седнат ли на масата, абсолютно задължително се „сбиват“ преди всички други минали по реда си препирни. И, да, тук идва мигът, в който, за да можем всички останали поне да се нахраним нормално, им разрешаваме да ползват телефоните си. Така че, да, и при нас се е случвало. 

Но има и друга страна на нещата. И не казвам това в своя защита. Децата, особено по-малките, не познават живота без присъствието на техно джаджа в ежедневието и съответните толкова интересни за тях социални мрежи (проучването на Yettel показва, че при децата Facebook и Instagram са изместени от Tik Tok). Те не знаят това, защото са се родили в такъв момент от развитието на човечеството. А животът се промени.

Когато аз бях дете, всички имахме в къщите си по един телефон с шайба, който си имаше дуплекс. И ако комшиите отсреща говорят по телефона, с който ние сме дуплекс, не можем да ползваме нашия. Някое дете днес знае ли какво е „дуплекс“?! Едва ли! И ако не успееш да дотърчиш и да вдигнеш слушалката, докато телефонът звъни, ни знаеш кой е бил, ни на кого да звъннеш, ни дали пак ще се обади. Това сега е немислимо. Децата днес не знаят какво е да нямаш телефон, телевизор, информация. Не знаят какво е да живееш без интернет и да трябва да четеш, за да научиш нещо. Да не говорим да отидат до сграда на библиотека физически. Та от тази гледна точка ние не можем като родители да спрем прогреса и света, в който живеем. Можем да говорим, да обясняваме и да правим така, че да им е интересно, като, разбира се, опитваме да следим какво правят в нета, особено във Viber и Messenger, където основно се комуникира. 

Понякога ме канят за изнасям лекции пред млада аудитория. Онова, което ѝ споделям по отношение на развитието ни като хора и мотивацията в живота е, че ние, докато бяхме малки, докато растяхме и се учехме, имахме два основни източника на енергия. Единият бе нуждата, другият – страстта. Нямащият нужда и неизпитващият страст прави нещата между другото и не добре. А и не прави разлика. Истината за нашите деца е, че те в момента нямат нужди. Защото са презадоволени. До което ние, техните родители, сме ги докарали, и в същото време сме ги лишили от единия източник. Това е доста неприятно, но е факт и е важно да се знае!

Представете си, че тялото ни работи само с единия от бъбреците ни. Трябва да направим всичко възможно то да функционира добре и балансирано, тъй щото да не е за сметка на нищо друго. Трябва да пазим, обгрижваме и да държим единия си бъбрек на перфектното ниво, иначе умираме. И в пряк, и преносен смисъл. И когато децата ни нямат нуждата като източник, ние трябва да работим върху тяхната страст. Всичко, което правим, да е така поднесено, че да им бъде интересно и интригуващо. Така, че да искат и те самите да участват. Днес децата ни имат друг важен двигател, и това е любопитството, което се подхранва много в дигитална среда. Винаги има още нещо и още нещо ново, което да те заинтригува, да те накара да се разровиш за още и да получиш още знание. Важното е в този процес да има правила и насоки от страна на нас, родителите. Кое е ок и кое не е, кога да спреш, на кого да споделиш и защо да промениш нещо в това общуване, ако се налага. 

Децата днес съумяват, вклюючително и заради технологичното време, в което живеем, сами да открият влечението и потребността да се развиват, изграждат и надграждат. Но в началото трябва да им е интересно и забавно. Ако като родители не разберем това, сме обречени на провал. Не можем да заровим глави в пясъка и да се правим, че не виждаме онова, което се случва в последните 30 години. Или да си въобразяваме, че ще живеят като нас. Няма да стане. Светът се промени драстично и това е хубаво. 

V.S.: Случвало ли се е все пак да предприемеш по-драстични мерки? Как „жонглирате“ у дома с Мая (съпругата на Владо, бивша волейболистка и настоящ треньор), бидейки родители на деца на различна възраст? 23% от тийнейджърите и 10% от децата в България споделят, че са получавали смущаващи съобщения в интернет, по данни на изследването? Как контролирате този процес у дома, вашите деца са на различни възрасти - между 6 и 21 години?

В.Н.: По времето на Ковид, когато ни затвориха, трябваше да се направят някакви промени. Тогава наложих известни ограничения, за да може животът на всички ни – и физическият, и емоционалният, да продължава в някакъв що-годе нормален ритъм. Но не бих казал, че с едно от децата ни е било по-трудно, с друго – по-лесно. Човек не става изведнъж гений, съзряването е процес. Дори в родителството. Това е житейско натрупване, период от време, в който всичко, до което сме се докоснали като съвет, зрее и се материализира по свои начини. По отношение на гледането на децата ни, особено на първите две, признавам, че имам много малко участие. Тогава активно спортувах с много тренировки и участия, а имахме с Мая две деца. А тя всъщност гледаше три! Но това, напред във времето, се оказа, че много помага. Лично аз не съм се сблъсквал с проблеми в общуването в интернет, имам предвид децата. Големите са достатъчно големи, за да са научени вече кое и как се прави в мрежата, а достъпът на малките минава през нас като родители. Не мога да кажа, че сме имали подобни проблеми, вероятно защото говорим много. 

V.S.: Как протичат споделените мигове с децата ви? Волейбол играете ли?

В.Н.: Неее, отдавна не играя волейбол с момчетата! Откакто по време на едно море големите публично ме унижиха на плажен волейбол, се отказах още след първата им победа. А интересът на Филип (на 8 г.) към този спорт е нулев, с него караме колелета из града. Само с Дария (на 6 г.) понякога играем. Тя има заложби - пет минути да имам свободни, ме хваща веднага – „Тати, хайде!“. Дали ще се занимава с това, зависи от нея. Не мога да я бутам натам, ако тя не иска. Както и не е редно да я спирам, ако желае да се занимава с волейбол. И това важи за всички аспекти на отношенията родители - деца. 

V.S.: Какво би посъветвал колебаещите се родители относно мнението им за това, че спортът е натоварващ и „взима жертви“? 

В.Н.: Бих им казал да не ограничават децата в тяхното развитие заради собствените си предразсъдъци. Защото, ако имат дарба да са добри спортисти, може да се окажат следващите олимпийски звезди. Ако например моите родители ми бяха казали колко натоварващ е спортът и бяха проектирали върху мен своите страхове, никога нямаше да постигна онова, до което съм стигнал и сега нямаше да съм това, което съм. Т.е., функцията ни на родители е да подкрепяме и съветваме децата си и това е изключително важно.

С Мая много сме си говорили по този въпрос относно най-големия ни син Алекс, който отиде да учи в Америка. И си зададохме въпроса „Готови ли сме да носим такава огромна отговорност за живота му“, ако послуша моите волейболни насърчения, остане там и, не дай Боже, нещо му се случи. Не можем да предвидим нищо, факт. Но отговорът на този въпрос е категорично „НЕ!“. Затова само съветвахме и след това подкрепяхме. И в момента от негова лична и волейболна гледна точка той прави онова, за което мечтаеше. Вижте, ако контекстът тук е дали спортът е нещо спорно, отговарям веднага - не, спортът е нещо велико и който има желание и талант, не трябва да се колебае и за миг да го направи своя професия и страст. Спортът възпитава, изгражда и носи огромно удовлетворение.     

V.S.: Вие, като популярно в обществото ни семейство, в годините сблъсквали ли сте се с неприязън и дори омраза в дигиталното пространство, включително по отношение на децата?

В.Н.: Ооо!!! Вижте, това не идва от нас като българи. Идва от Англия, даже не от Америка, и като значение, и като „функция“ на думата. Нищо ново не сме измислили у нас, ние сме точно като другите. И цял живот опитвам да убеждавам, че нито сме дори по-добри, нито по-лоши от другите хора. Ние просто сме ХОРА.

Когато този хейт беше насочен към мен, честно казано, се забавлявах. Защото по никакъв начин не ме засяга мнението на човек, който, както е казал народът ни, не е сложил камък върху камък. „Нормален“ човек, който има какво да прави, има приятели, семейство и работа, има живот, той не стои във форумите да сее злъч. С малка разлика тук вмъквам социалните медии, които могат да имат позитивно приложение, давайки възможност за изява. Няма значение дали и доколко ги разбирам. Но участващите във форумите масово се подвизават анонимно или с аватари и изливат негативността си, нямайки какво да правят. Т.е. не може мнението на такъв човек да ми повлияе и да развали настроението ми. Толкова съм категоричен в това, че съм го предал и на малките - те знаят, че доверието е основополагащо - на първо място в самия теб, после и в семейството и близкото обкръжение. В този случай няма как омраза или негативизъм, на които се натъкваш в мрежата, да ти повлияят. И тук родителите имаме важна роля, най-вече в изграждане на доверие у децата си (в проучването "Дигиталният живот на децата и техните родители" четем, че доверието е водещо в случай на тормоз онлайн, като над 80% от българските родители биха говорили или разчитали на децата си да споделят за проблем в мрежата, който процент нараства да 93 при родителите на тийнейджъри). 

Признавам обаче, че съпругата ми в началото много се дразнеше, особено когато пишеха за децата ни. И по този повод, наред с другите опасности в мрежата, много говорихме с децата и ги предупредихме, че ще бъдат одумвани. Особено, когато стават все по-добри в това, което правят. Защото колкото по-активен и успешен си, толкова повече „доброжелатели“ имаш. Отново казвам, това не е само у нас. 

V.S.: Как стои въпросът по отношение на шегите и техните „жертви“ сред тийнейджърите в интернет и реалните пространства по твои наблюдения? Изследвания показват, че заради заобикалящите ни дигитални интеракции част от малките деца (7 – 12 г. ) и младежите (13 – 19 г.) споделят, че се чувстват засрамени, изплашени, заплашени дори. Как да се съхрани и изгради една израстваща личност в такова общество? Ти какво би казал на децата си в сходна ситуация?

В.Н.: Ако сме свръх закрилящи децата си, когато станат на по 20 години, те няма да успяват да се справят с живота. Няма да са готови. И по този начин няма да сме им помогнали. Ясно е, че на никой родител няма да му е приятно да нараняват по някакъв начин детето му, в т.ч. и аз. Но, хората сме такива. И е по-добре да свикват от малки и да се научат как да излизат от ситуации, за да могат след това да се оправят сами. Разбира се, че в зависимост от стореното ще дам конкретен съвет и ще препоръчам на момчетата да се държат „мъжки“. Но не знам дали ще реагирам по същия спокоен и лаконичен начин, ако дойде дъщеря ми и каже, че някой я тормози. Най-вероятно – не.

Тук отново идва моментът, в който да се замислим колко да ги пазим и защитаваме. При момчетата казусите се разрешават по-бързичко. Обаче при момичетата е различно. Ако някой е обидил/унижил/ударил Дари и ние с майка ѝ не реагираме, за възрастта си може да реши, че това е нормално. Което после ще се пренесе в семейството, а това е проблем. От друга страна, при момичетата агресията са проявява във вид на интриги и в повечето случаи е вербална. Четох наскоро по въпроса задълбочено американско изследване, обясняващо поведението на двата пола в подобни ситуации. И заключенията водят до мисловни и словесни битки от страна на жените, чиято цел е да срине и подкопае репутацията на „врага“. Тук мрежите са коварни, понякога са като бойно поле, но затова и този род проучвания за нагласите на децата и родителите им в дигитална среда са толкова ценни - при споделеност, доверие и внимание всичко е наред. 

Симеон, Владо, Алекс, Филип, Дария и Мая Николови

V.S.: В този ред на мисли, ти кога позволи на по-големите ти деца да си направят профили в социалките? Имаше ли поглед върху случващото се там? Какви съвети би дал, ако споделят нередности?

В.Н: Начинът е с много, пояснителни и спокойни разговори за това какво може да се случи в интернет пространството и на какви субекти могат да попаднат там децата ни. За да могат после сами да разпознават „доброто“ от „злото“ и да знаят как да реагират. Хайде, най-големият вече е „мъж за женене“ и вади хляба си от мрежите, за него няма какво да говоря.

Симеон, вторият ми син, който е почти пълнолетен, като го виждам колко е зает и как се прибира изтощен вечер вкъщи, съм убеден, че поне на този етап няма време за това. Малките имат устройства, които разбира се контролираме. Филип има телефон, а Дари е просто с апарат без номер, вързан към мрежата. Гледаме, следим, нямаме притеснения за момента с Мая. Но сме на мнение, че при малките деца трябва да има контрол докъм 15-16-годишната им възраст, придружен с много говорене и обяснения. Не можем да ги предпазим от всичко, а да ги научим на обща култура.

V.S.: Изцяло ли родителите са отговорни за това да обяснят на децата си евентуалните проблеми в интернет, как да се справят, кога да споделят или и други фактори носят отговорността за това? 

В.Н.: Много зависи от самите родители, как възпитават и какви знания дават. За мен в известна степен е притеснителен светът, в който живеем, и кръстопътят, на който сме положени на картата. Затова и личният пример, споделеността, доверието и образованието са изключително, изключително важни. И смятам, че българите се справяме с тези предизвикателства, глобални, извън нас, но част от историята ни. България е супер, по-хубава е от всяка друга държава. Ето, например всички италиански волейболни специалисти, с които работим, харесват да са тук. Щастливи са и имат възможност за добри професионални изяви, и признават с ръка на сърцето: в България е прекрасно! Значи, и като професионалисти, и като треньори, и като родители и общество, се справяме. Нелеко, но последователно и видимо. 

V.S.: А има ли разлика в поколенията на децата, родени преди и след началото на века?

В.Н.: Огромна! И тя е в полза на по-малките. Имаше период, в който думата „висшист“ беше мръсна, когато всички крадяха и искаха да изкарат лесни и мръсни пари. И с децата, израснали в този етап, имаме известни проблеми. Докато при по-малките нещата стоят по коренно различен, и то позитивен начин. Което означава, че макар и по-бавно, отколкото ни се иска, вървим в правилна посока. 

V.S.: На каква възраст са децата, които тренират волейбол при вас, във волейболен клуб „Левски“?

В.Н.: Има 8, 9, 10-годишни. Има и по-малки, но те са като анимация все още. Макар Филип да тръгна на 6, а Дари на 4 години да се занимава с волейбол. Идват, прехвърлят топката, борят се с другите... По-добре е да са тук и да се занимават с нещо такова, отколкото да са вкъщи,  забити пред телевизора. 

V.S.: Как надъхвате децата за това, че искат и трябва да са шампиони, а не вице или трети?

В.Н.: Работим с тяхната страст. Говорим, обясняваме, учим ги. И когато това им се повтаря всеки ден и постоянно, те чуват. Защото в живота не е точно така, но в спорта, ако си втори, си никой.

More from View Sofia

Yettel посвещава онлайн седмица на iPhone 13 с отстъпки до 300 лв.

All About Life преди 1 година

Промоцията важи при покупка в брой през сайта на оператора с код IPHONE13

Владо Николов ще става татко за четвърти път

Други преди 7 години

Владо Николов ще става татко за четвърти път

Смарт тракерът не е задължение, спокойствие е

All About Life преди 1 година

Изкуствен интелект, автономни автомобили, космически ракети за многократна употреба, IoT (Интернет на нещата), метавселени, ароматерапевтични моливи… през последните години технологиите успяха да заемат солидна част от нашия живот, като сега тяхната употреба (за добро или лошо) напълно изгражда и ежедневието ни.