Честит нов Музей за съвременно изкуство. Или нещо подобно

За много творци логичната стъпка беше емиграция. Някои, като Недко Солаков, тръгнаха по света и станаха...

След 20 години чакане и недоволство от страна на културния елит в България, ето че един ден София се събуди с нещо, наречено Музей за съвременно изкуство. Или по-точно „Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство”, съкратено САМСИ.

Липсата на музей, който да приюти изкуството на последните 20 години, се отрази пагубно на цялата българска сцена. 90-те години, бурното десетилетие на свобода, бунт, на Нова генерация и големи надежди не можа да остави ясна следа; не беше написана историята му. Остана само спомен за нещо бързо и цветно, което не можахме да уловим.

Кой помни как група хитроумни артисти обявиха през 2005 г., че гара Подуяне ще бъде превърната в музей на съвременното изкуство, а самият Кристо ще дойде да го открие? Оказа се, че обявата е шега, а шегата е сама по себе си артистична творба.

Посетителите отидоха само за да разберат, че музей няма да има. Този шокиращ пърформанс превърна самата липса на адекватен музей в своя тема. Творбата беше много иронична, но съдбата още повече: днес споменът за случката „Подуяне” е изчезнал … защото няма къде да се съхрани. Билбордовете са унищожени, интервютата с отишлите на „Подуяне” никога не са направени, няма музей, който да ги запази.



Българските интелектуалци търсеха начини да запълнят липсата. Предаването „Виртуален музей за съвременно изкуство” по радио Христо Ботев и до днес представя на слушателите творби на нови български артисти. Пространства като Червената къща ни прекараха през „прехода”, като приютяваха картини и инсталации във временни изложби.

Изложбите обаче се поставяха и сваляха, радиопредаванията минаваха през ефира и оттам към забравата и никъде не остана постоянна колекция от българско изкуство.

За много творци логичната стъпка беше емиграция. Някои, като Недко Солаков, тръгнаха по света и станаха известни. Въпросът е какво да се прави сега за тези, които в момента творят и които продължават да искат българска култура – такава, която остава.

Това са много трудни въпроси, на които не е ясно дали новата придобивка на столицата – „САМСИ” – ще успее да даде отговор.

За да разберем какво точно се е случило в градинката зад „Хилтън” и що за музей е това, от ViewSofia решихме лично да отидем и да проверим. И ето какво открихме.

Сградата на Арсенала, доскоро в плачевно състояние, сега е реставрирана добре. Озадачени сме обаче от стъклената кутия, която обхваща две от външните й стени. Конструкцията се държи на метални въжета, кръстосани във формата на Х, които заемат повечето от пространството вътре и ще пречат там да се правят инсталации. Ако целта на всичкото това стъкло е само да „осъвремени” сградата, като я накара някак насила да изглежда нова – драги архитекти, не е имало нужда.

В градинката наоколо са подредени десетина български скулптури от последните 30 години. Някои са интересни, например композицията от оплетени корени. Други, като страховитото разпятие зад музея, ни оставят в недоумение.



С противоречиви първи впечатления и в пълна неизвестност какво може да има вътре, влизаме в сградата. На входа стоят две възрастни жени и ядат сандвичи. Късат ни билети – 3 лева редовен, 1 лев с намаление за студенти.

Приятно сме изненадани от обстановката вътре. Голите тухлени стени и вратите от излъскан метал придават суров вид на входното помещение, но самата изложбена зала е светла и дори уютна.

Решена е с чисто бели стени, както е прието за всеки модерен музей, но дъсченият под и дървената дограма на прозорците придават топло усещане.

Най-много от всичко ни допада таванът. Направен е от оригиналните дъски на старата сграда, леко износени и криви. Някои още носят печат „Арсенал София”. Намираме за страхотно, че архитектите са си направили труда да съхранят усещането за история, вместо да вкарат изцяло модерно помещение в ретро обвивка.

Двамата „музейни изследователи” сме полегнали на една от тапицираните пейки и гледаме нагоре към тавана. Минава пазачът – възрастен мъж по карирана риза, кожени сандали и шапка с козирка, с татуирано на ръката сърце с инициали. „Вий кво правите тука?” – смъмря ни той.

„Гледаме тавана” - отговаряме. Питаме се защо няма някакъв дрескод за персонала. Питаме се и с какъв конкурс са били избрани служителите – няма ли да е по-добре да има на работа експерти, които да разговарят с посетителите за изкуството в музея?

В момента единствената изложба носи уклончивото име „Парадигма” и е на съвременна шведска скулптура. Причината е, че Шведското правителство е основният спонсор на музея. Творбите са по-скоро малки, всички са абстрактни и много цветни, направени от нетрадиционни материали като глина, пластмаса, стъкло и плат.
Изложбата е прилична, но не и впечатляваща. Цветните стъклени шишета и хартиените цветя по стената са приятни, но някак твърде малки, твърде незначителни за откриването на цял един нов музей. Това ли е наистина, което София може да предложи като съвременно изкуство?

В две малки странични помещения са изложени няколко картини, които изглеждат, сякаш случайно са попаднали там. Намираме една рисунка на Пикасо и два акварела на Дали, които не са по никакъв начин характерни за художника, а просто бързи скици. Два дигитални принта на Кристо стоят почти като шега –само подчертават тъжния факт, че той сигурно никога няма да дойде тук, камо ли да сътвори нещо на българска земя (няма ли кой да го покани да опакова Паметника на Съветската армия?).



Десетина български картини, които не са обединени нито времево, нито като жанр или тема, заемат едната малка зала. Има портрети от 40-те в стил кубизъм и няколко сюрреалистични пейзажа на Жорж Папазов. Основният принцип на тези странични изложби е „Това успяхме да намерим – това сложихме.”

Оказва се, че за момента е отворен само един от трите етажа на Арсенала. Голям монитор показва кратка анимация с бъдещите планове за музея: след като отворят и горните два етажа, ще бъде построена съвсем нова галерия отвън, както и подземно хранилище за дългоочакваната постоянна колекция от ново българско изкуство. Във видеото не бяха посочени дати за изпълнение на проекта.

Заключението от нашето кратко изследване е, че, уви, музей за съвременно изкуство в София все още няма. Има тържествено обещание за такъв. То може да се изпълни, когато (и ако) трите етажа на Арсенала се изпълнят със значими български творби. Засега музеят е всъщност галерия наравно с всяко друго пространство за временни изложби в столицата, но с подвеждащо име.

На сайта на САМСИ тече анкета за това какво бихме искали да видим в музея. Можем да им пишем, да чакаме и да се надяваме.

Бърза препоръка за финал: изложбата „Изборът” в Градската художествена галерия в момента е доста по-интересна – ако ти се иска съвременно изкуство, пробвай там.
 

Коментари: 4

D
Denski (2013/06/07 / 16:56)
Здравейте, Страхотна статия! Благодарение на този материал успях да намеря въпросния музей онлайн - не си спомнях името. Само искам да отбележа, че ще сложили грешен линк към страницата на самия музей (може пък да е бил актуален към момента на написването й) http://samcaproject.com/Inquiry/ а трябва да е http://www.samcaproject.org/
V
Vintage queen (2011/07/05 / 10:35)
Много хубав материал наистина. Поздравявам ви, още повече, че никъде не видях и дума до момента по темата, а има издания с Гооолеми претенции. Евала на екипа!
Y
Yeah_right (2011/07/04 / 19:25)
Браво!
M
maxandco (2011/07/04 / 17:16)
Поздравления за прекрасния, изключително адекватен материал!!! Ясно беше, че така ще стане накрая - едно "голямо" нищо:((( Като имаме предвид, че всичко това се прави под натиск и от хора, които нямат никаква представа от съвременно изкуство. Провокацията преди няколко години за подобен музей беше на един от най-успешните ни съвременни артисти - Иван Мудов. Посочвам името му само за протокола.

За да коментираш, е необходимо да влезеш в профила си. Ако все още нямаш такъв, използвай линка "Регистрация" по-долу.