Един шумен разговор, с един артистичен скорпион, за едни тихи неща, подвластни на Любовта и Живота. Диалог с човек, дамгосан, докато диша и живее на тази Планета, от диагнозата церебрална парализа. Среща с щекотлив млад мъж, осезаващ и изразяващ заобикалящия го свят през призмата на думите, сбрани в безкомпромисно откровена литература. И музика. Рандеву с достоен за уважение български поет, горд син на баща си, обожаван български художник.



„Драмата на хората около мен е, че съм писател, а трагедията им е, че съм писателят Росен Карамфилов“, споделя нашият говорещ за Любов събеседник наскоро в социалната мрежа. И не се церемони да комуникира с хората, били те във виртуалното пространство или насреща му, откровено и с усмивка. С един чисто по детски нетърпелив подскок измежду думите и в същото време – със замислена, съдбовна пауза между словата си. Съдба, с каквато се сблъскваме в стихотворенията му и според съпругата на Коко Азарян, поетът Валентина Радинска.

Росен не се оплаква. Росен споделя. Шумно, понякога, признава си. Той разсъждава. Разплита. Дава. Чувства. Мрази. Обича. Обожава. Жените, особено. Не само, защото намира сходство между себе си и стиховете на почитания от него невероятен поет Яворов, а и защото му е близка неговата съдбата и особена участ. Прекланя се пред съществата от „слабия пол“ и защото е видял възхвалата към тях във всяка една дума, във всяка форма, във всеки жест, поглед, тон, щрих, цвят през очите на баща си, незабравимия художник Кольо Карамфилов.

Син и баща - Росен и Кольо. Преди 7 години. За следващите 7х77 години. Завинаги.

„Та аз съм това!
Излишно е да бягам.
Обичам свободата си,
мразя себе си.
И всичко идва свише,
като дума казана
във разговор предишен…“
................................................................................................................................................................

V.S.: Росене, ще сме откровено любопитни с теб! Доколко можеш да виждаш, усещаш, изпитваш емоции и страсти, имайки предвид здравословното ти състояние?
Росен Карамфилов: Ама, нали знаете, че аз не съм сляп, както една телевизия ме обяви?!

V.S.: Разбира се, че не питаме това!
Р.К.: Да се уверя, че не сте от заблудилите се! Честно казано, осезанията ми са дори повече, отколкото ми се иска. И може би затова се занимавам с поезия. Не мисля, че иначе бих могъл изобщо да посегна към това изкуство. 

Например снощи, в 3, написах едно стихотворение, с което, странно, но имам чувството, че за първи път, макар и да се занимавам от 18-годишен с поезия, достигнах до корена на моя поетически глас. Усещането беше странно, написал съм стотици стихотворения. И страшно много съм изхвърлил. Защото, това е част от пътя да станеш по-добър, не да мислиш, че всичко, излязло изпод ръката ти, е невероятно. Напротив! От типа хора съм, които вярват много в „изтриването“. Защото винаги може да се добавя. Въпросът е, че като „махнеш“, отдолу картината остава много по-ясна.

В този смисъл, отговорът за усещането е този – понякога съм свръхчувствителен. Дори на моменти ме влудява, хвърля ме в тъч отвсякъде това. През последните години преждевременно си отидоха много значими наши и чужди артисти от света и смятам, че не порок или нещо друго ги е убило, а тази прекомерна чувствителност и прозрение за света. И когато вникнеш твърде много в него, а той, освен прекрасен, е и ужасен, прекалено сложно за душата на артиста става всичко.



V.S.: Ще те върнем на „изтриването“! Написаните от теб неща свързани ли са с някакви хора и ако е така – не хвърляш ли чувствата им в кошчето?
Р.К.: Е, задължително така се получава. Вярвам в това, че истинският писател е онзи, влагащ голяма доза биографичност в творбите си. Има такива, които умеят да си измислят и създават светове. Но при мен е така – пиша за моя свят и хората му. За жените, които съм обичал или все още обичам. За мои разочарования, истории на приятели, близки. В общи линии не ги щадя, но не бих казал, че „ги изхвърлям“ по този начин. Да са живи и здрави!

V.S.: Пишеш ли за хора, които теб обичат, а поради някаква причина не си могъл да откликнеш на чувствата им?
Р.К.: Хм, това вече е интересен въпрос, който не мисля, че ми е бил задаван. Може би. Не съм се замислял над това. Не е задължително да е имало чувства или контакт между нас. Просто, когато усещам, че някоя личност ми е интересна и в нея има история, спокойно мога да я превърна в литература.

V.S.: А в музика?
Р.К.: Също. Макар че аз само пея.


Росен, в дует с Ерсин Мустафов, вокалът на алтърнатив инди рок бандата JEREMY?, чиято обложка за първия студиен албум е с творба на бащата на Росен Кольо Карамфилов, от непокзваната му колекция „Обично“.

V.S.: Можеш да напишеш текст!
Р.К.: Мога. И вече имам текст по песен на китариста Димитър Еленски. Готино е чувството за създаване на лирика. Не знам дали е качество или недостатък, но виждам тази действителност, трансформирана в текст. Мога всичко да си представя в думи. Сигурно е писателско изкривяване, което се появи след дебютния ми роман „Колене”, посветен за идеалистичната любов. Тогава разбрах, че буквално от всичко мога да създам текст. Тази книга със сигурност няма да има продължение, защото е „там” и е важна сама за себе си. Но новата, която напролет ще издам, е взиране в нещата, които „тогава”, в периода на писане на „Колене”, не съм пожелал да споделя. Сега всичко ще е по-реалистично, обърнато към действителността.

И – отново любовта, разбира се. Но ми се струва, че тя е една идея по-различна. Изглежда ми като свръхдълъг брод, по който колкото и да вървиш, накрая за теб се оказва безкраен. Като влак, на който си се качил, и на всяка пета гара има авария. Трябва да чакаш, сменят се вагоните, композициите, хората в тях. Животът е нещо много… Той е необятност! Колкото и да се пише за него, не може да бъде описан „докрай”.

V.S.: Казваш, че в „Колене” говориш за най-чистата любов. Обясни.
Р.К.: Става дума за един син, в случая – за мен, който преживява загубата на най-скъпото си, своя баща. Моят, К. Карамфилов, за мен е изключителен, непрежалим и не знам как да опиша това, което свързвам с него. Исках да обрисувам как, в една абсолютна разруха, в която си ударил самото дъно и нямаш абсолютно никаква надежда за нищо, може да съществува, по онзи идеалистичен начин от приказките, истинската любов. Защото, повярвайте ми, любовта, която преживях, докато пишех книгата, съвсем не беше такава. Изградих един съвършен женски образ на жената, която по-скоро съм искал да срещна.


Снимката, от ФБ-профила на Росен, е на Марио Йорданов

V.S.: А тя слабост ли е?
Р.К.: Възможно е. После може да стане неприятно, когато видиш истинския човек, прототипа му, че е нива под създадения от теб литературен персонаж. Но, да не забравяме, че литературата е литература! Много се паля, когато някои по-млади читатели прочетат нещо мое на тема раздяла, да кажем, и понеже знаят, че съм от този тип пишещи, които до голяма степен споделят личните си преживявания, не могат да си представят, че мога да създам нещо фикционално. Аз през цялото време съм между двата паралела и никога не бих изложил 100-процентово на показ личния си живот. Това е някакъв идиотизъм, граничещ с ексхибиционизъм. Не съм такъв и гледам да направя спойка между действителността, в която живея, и онова, което е в главата ми – като идеал и образец.

V.S.: „Колене”, значи. Кога и дали човек „трябва” да падне на колене пред любовта?
Р.К.: Месец преди баща ми да почине бяхме в една пловдивска галерия за неговата юбилейна и – оказа се – последна изложба - „Класика”. Дръпна ме настрани и каза „Сине, започвам да пиша автобиографията си. „Колене” ще се казва”. Тогава доста се зачудих защо с това заглавие и той: „Заслушай се в думата – Коле, не!”. Т.е. – не го прави, Коле! Не е просто съществително, да не кажа, че някои читатели го възприеха и като страдателно причастие на глагола „коля”. Донякъде логично, защото книгата е брутална на моменти, макар и да се стремях да цензурирам вътрешния си вулкан, и по суровост едва ли ще имам друга такава. Заиграх се да видя къде е моята тънка, червена нишка, която, според публиката, може би не бива да се прекрачва. Аз, пък, реших, че точно сега ще го направя!

Следващата книга не е по-различна като замисъл. Напротив – типично в моя стил, с който няма да направя никакъв компромис, защото просто не трябва!

V.S.: Като казваш компромис - в какви ситуации, говорейки за чувства, не можеш да правиш компромиси и какво би простил?
Р.К.: Когато ме лъжат! Всичко останало мисля, че мога да простя, но не и измамата, неистинността, фалша, прикритостта, хладината. Както и неумението за показване на чувства. Това по-скоро е едно от най-тъжните неща, които съм виждал.



V.S.: Не можеш да съдиш партньора си, че не може да покаже емоциите си!
Р.К.: Да го съдиш – не! Можеш да го изоставиш.

V.S.: Защо? Не е ли по-добре да му помогнеш да се научи как да го прави?
Р.К.: Не можеш! Повярвайте – опитвал съм! Не става! Ако самият човек не го осъзнава, не може да си помогне! Все едно да му се е случила някаква страшна трагедия, да има жестока нужда от помощ и да не може да се справи сам. Но, докато самият той не реши да изхвърли транквилантите си в тоалетната, а вместо това тръгне на психоаналитик и то - по свое желание, решението е лично негово, друг не може да го вземе вместо него!

V.S.: Да, ще го реши, ако го осъзнава. За да стане това, трябва да измине някакъв път. По който не е ли добре някой да опита да отвори очите му, да го подкрепи, дори „да го срита в задника”?
Р.К.: Опитвал съм, ритал съм…

V.S.: А ако ти си на мястото на изоставения?
Р.К.: Знаете ли, ще ви кажа нещо. Лошото на ритането е, че нерядко създава обратна тяга. И когато прекалено много си се взрял в този човек, виждаш проблема му и нуждата от помощ, ако му ги натякнеш, съществува рискът от обратния ефект. И ти, в желанието си да му подадеш ръка, несъзнателно си го превърнал в звяр, който ще отхапе пръстите ти. Тогава става много лошо. Изживявал съм подобно нещо, затова си позволявам тези ярки откровения.

V.S.: Какво би простил, да се върнем на въпроса?
Р.К.: Ако истински обичам, както аз си обичам, сигурно всичко. Освен онова, което не бих. За мен най-безсмисленото чувство и най-големият хладнокръвен убиец в любовта, е ревността! Ако един човек иска да е с теб, той ще бъде, независимо от всичко. Ако не иска – ще те остави, каквото и да се случва. Каквото и да направиш, както и да скубеш косите си, ако искаш – и по масата тропай или я обръщай, крещи, мълчи, ако в този момент някой е решил да отвори вратата и да излезе през нея, ще те напусне. Няма никакъв шанс да бъде спрян. А и смисъл.

Това е моето виждане. Бил съм жертва на ревност и аз самият много съм ревнувал, и като си спомня начина ми на живот, не искам да се повтаря. Сега, слава Богу, съм в съвсем друг тип връзка и…

V.S.: Но ти си едва на 26. Звучиш като по-възрастен!
Р.К.: Да, обаче зависи какви връзки си преживял. А и моите взаимоотношения с жените почти никога не са повърхностни и само на база физическо съприкосновение.

V.S.: С една дума – секс?!
Р.К.: Да. Не знам какво им правя, но никога не им стига.



V.S.: Сексът, ли?
Р.К.: Всичко. Нищо не им стига. Особено, ако дозата чист секс е безчувствен. Моята чисто човешка емоционалност е по-интересна за тях. В началото на разговора ни ме питахте дали физическото ми състояние ми пречи.

V.S.: Да, и ако сме те засегнали, няма да се връщаме на темата.
Р.К.: Не, не сте ме засегнали по никакъв начин! Напротив! Искам да отговоря даже! Уви, аз самият се изненадвам, но състоянието ми никога не е било пречка! Което ме навежда на мисълта, че жените, с които съм, виждат отвъд тялото. А това е много важно – човекът отсреща да навлезе в теб и да те асимилира! Никога не мога да бъда с плеймейт дама. Не за друго, а защото тя просто няма да може да ме осъзнае. Плюс това съм много труден партньор, изключително труден мъж съм – признавам го директно.

V.S.: Заради душевност, характер, физическо състояние или всичко?
Р.К.: Заради цялата съвкупност. Но, най-малко заради физическото ми състояние. И, всъщност, с мен е трудно, защото съм типично артистична личност - непредсказуем и непрекъснато менящ настроенията си. Често пъти не ми стига времето за човека до мен, защото литературата изисква от сътворяващия я пълна отдаденост. А аз не мога да не се занимавам с литература.

V.S.: Значи си душевно раздвоен. Кое обичаш повече – да пишеш литература или да любиш жените?
Р.К.: Вижте, ако жените ги няма, аз няма да има за какво да пиша!



V.S.: Благодарим за това признание! 
Р.К.: Е, така си е! Например, в сегашната ми връзка, която, слава на Бога, е много синхронна и хармонична, нямам такива проблеми. Достатъчно е жената до мен да приеме това, което съм, и да не ме ревнува от работата ми. Защото, да кажем проза и художествена литература, мога да пиша само нощем. И са ми задавани въпроси от типа „Защо, Росене, в 5 дни от седмицата трябва да стоиш до късно да пишеш?”, на които не знам как да отговоря. А когато една жена може да бъде с мен по този начин, защото никого не принуждавам насила, и може да е полезна на този общ процес, тогава животът и на двама ни става много по-лесен.

V.S.: Какво е твоето усещане за жена – поради ред причини се базираме на великия филм с Ал Пачино?!
Р.К.: Да носи в себе си първо – нежност, второ – ум, после – интелигентност. Защото, ако ги няма, и да иска, не може да ги „излъчва” и аз няма как да ги забележа. Другото е вътрешната красота. Тя, твърде често, е много по-значима и съществена. Грозната жена, чисто физически, винаги може да „наплеска” грим върху себе си. Даже може да стане още по-грозна. Макар и принципно да няма мъж, който да не харесва гримираните жени, но когато то има за цел да е маска, да я китоса и отдалечи от същността ѝ, няма никакъв смисъл.

V.S.: А за теб каква е вътрешната красота?
Р.К.: За моя скромен житейски път съм имал връзки, които буквално съм мятал в дълбините на разбиранията си. И за първи път, в последните две години, срещнах жена, която е достатъчно смирена. А това е нещото, което в 21-ви век вече е много голяма рядкост – примирението и скромността.


Пред паметник на любимия му Яворов в Поморие

V.S.: Какво означава една жена днес да е смирена? Респективно – и мъжът.
Р.К.: Да ти къса нервите, но това късане да води до някаква градивност и съзидание. Да не ти се иска да се обесиш след скандала ви, а да ти се прииска да напишеш една поема, примерно. Да не те кара да се чувстваш прекалено виновен, дори и да си. Вината за мен е нещо ужасно, отрова! Тя може тотално да съсипе един мъж, особено, ако му пука и е чувствителен. Виждам в приятелите ми, с които сме на една възраст, че тях особено не ги интересува. Аз имам различно отношение към това същество, наречено Жена, и съм напълно убеден, че далеч не е заради факта, че съм в инвалидна количка. Просто е мое лично, вътрешно възпитание, до голяма степен придобито от баща ми, който имаше изключително отношение към женското създание и до последно е обичал и е бил обичан. Имайки пред очите си такъв пример за мъж и мъжко поведение, ми е трудно да бъда свиня!

А мъжкото смирение…, аз не съм такъв, за жалост! Вървя към това, но…

V.S.: Ама някак не е честно – искаш от жената нещо, което ти не даваш!
Р.К.: Опитвам се, бе, човек! Опитвам! Но, ако жената не е смирена, просто няма да е с мен.

V.S.: Е, добре! Тогава – първичното смирение чие „трябва” да е - на жената или мъжа?! Т.е. – опираме пак до въпроса „яйцето или кокошката“?! 

Р.К.: Е, сега ме вкарахте в много тежък казус! Благодаря за хубавите въпроси! В момента не знам как да формулирам този отговор. Като цяло не съм от изискващите типове. Може и да не съм толкова смирен, но съм много търпелив.

V.S.: Но търпението е разтегливо понятие!
Р.К.: Така е! И ако не виждам смисъл да съм с някого, мога да си тръгна от него, без дори да му кажа нищо. За секунди, както така си стоим и си пием нещо, говорим или гледаме „Открадната красота” на Бертолучи. Отстопорявам количката и тръгвам към себе си. Всичките ми моменти на раздели винаги са били завръщане към някакво мое Аз, което не познавам.

V.S.: Колко „Аз”-а имаш?
Р.К.: Много, безброй. И до някаква степен много ми помагат, защото писателският глас, самият наратив е много важен. Ако винаги съм един и същ и само един вътре в себе си, ще ми бъде много трудно да разказвам от различни гледни точки. „Размножаването” на личността и повечето Аз-ове не могат да ме накарат да се страхувам. Напротив, превърнал съм го в предимство. Както, например, в новата ми книга има разказ от гледната точка на жена и съм си го позволил, тъй като познавам добре прототипа ѝ. Това е много интересен експеримент и имам две любими книги, написани на този принцип – „Правилата на привличането” на Брет Ийстън Елис и „Валс на раздяла”, Милан Кундера.



V.S.: Тези „Аз”-ове имат своите гласове, които предизвикват шум. Той не те ли побърква понякога?
Р.К.: Е, аз съм си малко… Вижте, ако се занимавате с изкуство и наистина сте нагазили в тази кал, защото ТЯ Е ЧЕРНА КАЛ, мръсотия и кръв, след като излезете от тази локва, после ви чака един мнооого, много хубав път. Една стълба, както са го казали Led Zeppelin - „Stairway To Heaven”, точно към небето.

V.S.: Която може ли да доведе до „The Dark Side Of The Moon”, както са рекли Pink Floyd?
Р.К.: Имам много страни, включително и подобна на тъмната на Луната. Да. С режисьора Виктория Караколева направихме късометражен филм по стихосбирката ми „Церебрална поезия”, заигравайки се с диагнозата ми церебрална парализа, и реших да се изсмея в лицето на състоянието си. В този филм точно това разказвам – за тези различни части от мен. Вътрешните ми демони съм превърнал в домашни любимци и дотолкова без тях не мога, че ако ги няма, ще спра сам за себе си да бъда любопитен. А любопитството и любознанието към всичко, особено към вътрешните метаморфози, е основен двигател на изкуството. Поне при мен. 

V.S.: Щастлив ли си?
Р.К.: Щастлив съм, да, собено последните две години! И като цяло съм щастлив. Но, според мен никой, роден и дишащ на тази планета, не е напълно щастлив. Когато имаш „такава” съдба, като моята, неминуемо с много по-голяма лекота се получават нещата. Но за един поет е „вредно” да бъде напълно щастлив. Иначе - за какво и как ще пише?!

„…Та аз съм това -
един безкраен край.
За някои чистилище,
за други – рай.
Не се чуди,
не се май,
не мечтай!...“

Росен Карамфилов и в #артистите, с шапка, върху колела, с насмешка, тъга, смущение и нетърпение, защото Росен К. Е въпреки бурите. ТУК>>>



-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-


Благодарим на ресторант „Щастливеца" на ул. „Сан Стефано" 22 за топлата, уютна, много вкусна, предразполгаща атмосфера! Освен там, хапваме щастливо и любовно и в ресторант „Щастливеца" на бул. „Витоша" 27.

Уловихме разговора и емоциите си в обектива, благодарение на Huawei Mate 20 Pro, който, освен изкуствен интелект (ИИ), има и тройна основна камера (40MP, 20MP и 8MP), разработена в партньорство с експертите във фотокамерите Leica. И е истинско бижу за мобилната фотография!

Вижте още кой ни говори за ЛЮБОВ през 2019 г.:

Стилияна Узунова
Мон Дьо
Глория Петкова
Биляна Савова
Fyre
Тома Марков
Мила Искренова
Тео Чепилов
Дара
Емануил Алберт
Елица Матева - Елма

More from View Sofia

Разрив в двойката: Том Круз се раздели с любимата

Celebrities преди 1 година

Любовта трае две години, перефразираме Бегбеде. Защото прочутият актьор представи новия си филм, след което реши да сложи край на връзката   

Мъжът Водолей - астро-наръчник за прелъстяване

Astro преди 1 година

Мъжът Водолей има дарбата да очарова и мигновено да забравя за това. С него е много забавно и интересно, той няма да ви остави, ако...

Брадли Купър изпи с поглед Ирина Шейк от първи ред на Versace шоуто

All fashion преди 7 години

Много силна колекция на харизматичната лейди на италианската мода Донатела Версаче, за чието ревю в Париж се събраха където каквото вървежна модна мацка има наоколо...