Следва

„Златен глобус 2022“: дисекция на положението и всички победители

Изложбите, които си струват: „Имагинерният Реализъм“ на Иван Кирков, 7-29 януари, INTRO

Изложбата е по повод 90-ия юбилей на художника 

Events преди 2 години

Има си начин да се работи с масло, начин със сух материал и начин с туш. Естествено, не говоря за „последната дума“ в дадена направа, ами за убедителност и съответно липсата ѝ. Много пътища към Цариград, но не всички стигат дотам.

Влязох в галерия „Интро“ без да знам чий труд ще видя. Е, видях и се чувствам от стигналите, или поне наминалите покрай убедителността, която все така стремително дирим из софийските среди. Скромните размери на галерията всъщност побират мащабна съвкупност от творбите на Иван Кирков, отбелязвайки 90 години от рождението му. Имах мерак да скицирам с бързи изречения в тефтера впечатленията си още по време на откриването, но забелязах, че някой друг вече беше застанал пред картините със своя тефтер и сметнах, че би било безцеремонно да се наместя и аз. Реших, че ще се позова на каквото е останало в ума ми след свършен факт.

Първата творба, която забелязах и която е една от по-запомнените от мен, беше платно с размер на кафена маса за двама - пейзаж без претенция за каквото и да е било друго, освен атмосферата на слънцето. Ползвам думата „атмосфера“ в смисъла, който Камен Калчев придава в романа „Как търсих бъдещето си“. Онова нещо, което и тогава, и сега не може да бъде изцяло описано, просто седи и е добро.

От двете страни на това платно седяха окачени още два пейзажа, които, независими от него, все пак прибавиха към чувството на „онези залези“, пухкава светлина, която се насади у мен и ме предразположи.

Отсрещната стена беше нощ, беше дивото. Пред нея се застоя и този, другият човек с тефтера, и там, за тези картини, мисля, писа най-много. Помня, че една от тях или се казваше „Градът“, или аз просто така съм я кръстил за себе си, понеже ме препраща към това течение от миналия век, с присъщата за времето му сетивност. До нея висеше по-малка творба, акварел, който образуваше нещо неясно за мен, но силно възбуждащо въображението ми. При все че си залагам тук дръзкото намерение да опиша с думи това, което само може да бъде видяно с дух, този акварел ме разубеди, успокои и ме наведе на мисли за преходни неща - направо ми се дорисува.

Не бих могъл да скицирам отчеливо и всеки индивидуален посетител от онази вечер, въпреки че ги помня ясно, обаче в крупен план това бяха две изцяло противоположни едно на друго поколения - от една страна, белобради с багрени шалове и сака, а от друга, тази част от колегията ми в Академията, за която знам най-малко, а именно изкуствоведите. Съмнявам се силно, за добро или лошо, че се бе прокраднал там някой, който не беше с поне един крак в изкуствата.

Напред сега, към по-вътрешната част на галерията, където ме очакваха рисунките... Но първо се заслушах без да искам в няколко случайни откъса от разговори, водени до мен. Това, между трима от тези с шаловете:

- Да бе, каза ми, че я развалил картината, представяш ли си? Виж тука! - и тука говорителят мина с ръка през долния участък на едно интензивно лилавеещо платно, което май беше вечерна сцена, само масичка с нещо върху ѝ. - Това си е великолепна работа.
Предполагам, че това беше галеристът.

- Да, да то не се оцветява току-така, това отгоре са фини слоеве боя, много разредени... - отвърна един от събеседниците.

Тези бяха в съседство на стената с пейзажите, а картината беше окачена на свой пиедестал.
От другата страна – още една беседа. Един едър мъж, жизнен, и друг, чието присъствие беше не толкова занимателно. Едрият мъж попита тихия:
- И харесват ли ти картините? - не чух отговора, обърнах се пó към него и директно му върнах същия въпрос:
- А на вас?
- На мен ли? Не! - с лукава усмивка, която се спускаше по цялата облост на формата му. - Какво да ми харесва на мен?

Оставих шегата до тук, за да не стане нещо кисело и продължих вече към рисунките. Рисунките...

Това продължение на стената с пейзажите е отделено с нещо като незабележим вестибюл. От тази страна има около двадесетина рисунки с туш, предполагам креда и графит. Там, където срещат ъгъла на стената, започва изцяло друг порядък. Също многоброен, вече в цвят, по-малки, по-изискващи. Признавам, че не ме влечаха тези вторите, отвъд ъгъла.
Хвана ми окото един портрет с молив, профил на мъж от имало едно време. Погледнах подписа, пишеше 51-ва година. Линията беше рошава и човекът също. Изглеждаше земен човек, само че носеше от онези шапки, които напомнят за полета и шир. Опитах се да си представя този човек в съвремието, обръснат примерно, но нарисуван със същата рошава линия. Изникнаха в ума ми няколко познати и ме хвана срам, че си мисля по тоя начин, така че започнах да избягвам погледа на този рошав мъж.

Още няколко имресии: тясна фигура в пола с една-две линии, колкото джобно издание на речник; малко градче или голямо, не знам, с туш и перо, улички и хълм, протегната кула, колкото кутия цигари; едно ококорено лице, леко отрязано, с щръкнали уши, любопитен човек с писец някакъв.

И този параграф - за любимата ми творба: беше рисунка с четка и туш, мисля, много непосредствено пипане, един приседнал мъж. Такава рисунка си представям, че за да се случи на листа, е трябвало да опита нещо, да се провали, и този провал да е по-хубав от изначалното намерение. Погледнах подписа, 51-ва година. Някога тогава е седнал този човек и това сега е важно случване, историческо сядане.

Излязох отвън да изпуша цигара, Мария излезе с мен, но мълчеше, освен че си подхвърляхме някоя друга шега за заобикалящите - бяхме публиката на публиката.

Едрият мъж от по-рано я забеляза и се насочи право към нея. Попита за нахалното момче от ей сега, с усмивка естествено, и се прибави към нашата приказка. Каза ни, че негови платна са в мазето сега. Каза, че се радвал на опитващи, любопитни хора, по очите си личало и така нататък. Мисля, че се беше притеснил да не би да бях приел сериозно по-ранната шега и изказа една-две думи за гения на Иван Кирков. След това бързо заговори за свободата. Разказът му ни отведе в Сливен, ако си спомням ясно. Разказа за сватба, лоша сватба била, и той предизвикал заместник-нещо-си на полицията - „Милиционера“, на състезание по събличане. Стигнало се почти до голо бедствие. От това следваше да извлечем принципа, че е важно човек да прави каквото си ще и както му се ще. Покани мен и Мария някъде надалече в къщата му на село. Каза ми да пиша каквото си искам за изложбата. Това беше краткото ми запознанство с художника Иван Хаджийски. Появи се за малко една дама, която беше на интелигентна възраст, обаче Хаджийски се погрижи да ни осведоми за нея, че се занимава с бойни изкуства, тя се усмихна дружелюбно и каза, че е само за самозащита - нещо си между тях.

Вече ми се стори, че бяха останали повече изкуствоведи, отколкото други хора. Реших, че ще се върна пак на изложбата, само че денем. Сега хвърлих още един поглед на присъстващите, някои очи се заключиха, няколко поздрава, един последен фас и заходихме на другаде.

INTRO е на ул. "Цар Самуил" 28, изложбата на Иван Кирков е там до 29-ти януари. Идете! 

More Events

Изложбите в София: светско монументално изкуство или 125 години от рождението на Дечко Узунов

Events преди 3 седмици

Дечко Узунов и днес продължава да привлича вниманието на изследователите с многобройните си творчески проявления. Освен в областта на изящното изкуство той се изявява и в монументалното. Разработва редица проекти в различни направления, вкл. стенописи, мозайки и витражи.