Следва

Дневен ХОРОСКОП - 31.3.2020

Големите любовни истории: Жан Кокто и Жан Маре

Ж. К.: Ако излизате с мен, всички ще помислят, че сте ми любовник.
Ж. М.: За мен това ще бъде чест.

Love преди 4 години

Жан Кокто (5 юли 1889 г. - 11 октомври 1963 г.) е от онези артисти, които се сливат изцяло с духа на своето време. Роден под името Клеман Йожен Жан Морис Кокто, той е един от най-знаменитите представители не само на френския, но и на световния авангард. Твори със замах като писател, драматург, художник, скулптор, актьор, режисьор, автор е и на либрето на балетни постановки. В неподписаната си автобиография Le livre blanc (“Бялата книга”) признава, че за първи път усеща привличане към мъже още в невръстна възраст, когато вижда селско момче да се къпе голо в реката. Едва не припада от екстаз и едновременно от страх при вида на младежа със слънчевия загар. След години Кокто споделя, че баща му, който се самоубива на 49-годишна възраст, е подтискал хомосексуалните си наклонности. Без строго родителско присъствие, което да го държи изкъсо, 10-годишният Кокто е свободен да открие себе си. Докато живее с майка си, младият Жан не спира да рисува в тетрадките си и да пише поезия.

През 1903 г. в школата на Grand Condorcet Кокто се влюбва в 13-годишния училищен вамп Пиер, който има “красотата на животно... онази нахална красота, която се засилва при разврат“. Непосредствено след това Кокто е изгонен по “дисциплинарни причини”, но образът на Пиер се смята, че оживява в романа “Ужасните деца” и в първия му филм “Кръвта на поета”. Изпратен е в друго училище, но се отдава на наркотици и сексуални връзки с моряци, акостиращи на пристанището в Марсилия.

Образованието му "протича" в кафенета, театри, салони и галерии из Париж. Кокто има няколко незначителни забежки с жени, но бързо преминава към сериозните запознанства с по-възрастни, добре уредени мъже като известния актьор Едуард дьо Макс, който го въвежда в светския кръг на парижкото общество. Когато Кокто придружава Макс през 1907 г. на маскен бал, той се преобразява като ориенталска принцеса, целият увит в перли, с обагрена в червено коса и с пръстени на всеки пръст по ръцете и краката. Именно с помощта на Макс Кокто публикува първите си стихосбирки, като актьорът му осигурява и добри връзки с видния литературен и театрален свят по онова време. Кокто е приятел с Пруст, Жид, Стравински, Пикасо, Дягилев и Нижински. Едуард дьо Макс организира и сутрешни събирания, посветени на поезията на младия Кокто.

След като се утвърждава в артистичната сцена, Кокто започва да се среща с по-млади мъже, неговите “деца”, както ги нарича - красивите му невръстни любовници протежета.

От 1916 г. помага на поета Джон льо Рой. Льо Рой умира само 2 години по-късно. Кокто пише за възлюбения си: “… вложих в него онова, което беше разпиляно в мен от безредния ми живот. Той беше млад, красив, добър, смел, гений, всичко, което смъртта харесва.” Следващата “мания” на Кокто е 15-годишният Реймон Радиге. Срещат се през 1918 г., имат сериозна връзка до смъртта на Радиге от коремен тиф през декември 1923 г. Кокто намира утеха в опиума и в редица несполучливи увлечения по млади мъже, предимно 18-годишни руси красавци, опитвайки се да открие в някой от тях  Радиге. Неудовлетворителните забежки продължават до съдбоносната му среща с “лъвското сърце” на френското кино и театър - Жан Маре.

Жан Маре е роден в пристанищния град Шербур, Франция, през 1913 г. Не може да разчита на своите родители, затова с брат му от малки се научават да се грижат сами за себе си. Изгонен е от училище за непристойно поведение: преобличане като момиче и флирт, уж на шега, с негов преподавател. Докато посещава театрална школа, младият Маре работи като асистент-фотограф, разнася вестници, рисува скици на улицата и от време на време го наемат за статист във филмови продукции. През 1933 г. получава първата си малка роля, без да осъзнава каква слава му предстои.

Няколко са историите за първата среща между Кокто и Маре. Според една версия, през 1937 г. 24-годишният Маре посещава изложба на Кокто и е толкова впечатлен, че иска да намери начин да се срещнат. Според друга, през 1937 г. големият драматург и режисьор Жан Кокто набира актьори за спектакъла “Едип цар”. На кастинга 47-годишният Кокто е зашеметен от неудържимото сексуално излъчване и сладострастната красота на Маре с неговата физика на Аполон, гръцкия му профил, расовата му осанка и ослепително сините му очи. На следващия ден Кокто се обажда на Маре: “Жан, моля ви, елате бързо! Стана катастрофа!” Маре намира Кокто в хотела, в който живее, спокойно пушещ опиум. “Катастрофирах, Жену (нарича го така на галено до смъртта си)! Катастрофирах! Влюбен съм във вас!”

По-късно в живота си Маре признава, че макар да не се е сметрял да бъде нечие протеже, той виждал в Кокто възможност за летящ старт в кариерата си, поне в началото. Въпреки това, в рамките на десет дни след срещата им, Маре се влюбва безвъзвратно. Скоро Кокто и Маре стават най-известната двойка в Париж. Връзката им е интензивна, непредвидима, чувствена. Кокто вижда потенциала на Маре като актьор и веднага започва да пише филмови и театрални роли специално за него.

До запознанството си с Маре, Кокто разчита на опиума, за да намира вдъхновение, като това се превръща в тежка зависимост. Най-голямата си муза Кокто открива в Маре, с което преодолява и апетита си към наркотичното вещество. Даровитият актьор не остава незабелязан. Стремглаво лети все по-нависоко - филм след филм. Най-известни са ролите му в “Красавицата и звярът” (1946) и “Орфей” (1949), режисирани от Жан Кокто. Жан Маре намира призвание и като писател, скулптор, художник. Двамата не парадират с връзката си, но и не я крият - живеят заедно, работят заедно, пътуват и почиват заедно като съпружеска двойка.

По време на нацистката окупация през Втората световна война, Кокто и Маре решават да останат в Париж, въпреки голямата опасност, защото всички знаят, че са гей двойка. Кокто има стабилни протекции от влиятелни хора, които се възхищават на творчеството му. Имената и на двамата се разнасят из нацистката преса, но никога не са арестувани нито пък е съществувала опасност да бъдат изпратени в концентрационен лагер.

Маре пръв се отказва от връзката им след 12 години творчески и любовен тандем заради прима балетиста Жорж Райх. Впоследствие има взаимоотношения и с мъже, и с жени, но Кокто остава единствен в сърцето му. Когато Кокто получава първия си инфаркт, Маре захвърля всичко на снимачната площадка в Холивуд и се връща във Франция, за да се грижи за него. На 11 октомври 1963 г. Жан Кокто умира от сърдечен удар на 74 години, а Маре пише след смъртта му: “Искрено съжалявам, че не прекарах целия си живот в служба на теб, вместо да се притеснявам за кариерата си. Твоите ръце бяха създадени за любов и приятелство. Изваяни от нежност, великодушие, простота и изящество. Те ме докоснаха през 1937-ма и отново се родих. Родих се в един светъл свят, пълен с доброта и любов.” Маре оставя на гроба му посланието “Аз не плача, Жан... Ще заспя. Заспивам, гледайки те, и ще умра, защото оттук нататък само мога да се преструвам на жив.” Жан Маре умира след 35 години на 84.

Споделяме две от намерените любовните писма на Кокто към Маре, показателни за обожанието, напомнящо култ към личността.

1939 г.

Мой обожаван Жену,

Открих те, за да те обичам така (повече от всичко на света), че сам си заповядах да те обичам като баща и държа да знаеш, че не е, защото ще те обичам по-малко, а много повече.

Страхувам се - до степен да умра - че искам прекалено много, че не ти давам нужната свобода и те пазя само за себе си. И изведнъж се плаша, че може да страдам ужасно, ако се влюбиш и се отречеш от чувствата си, за да не ме нараниш. Казах си, че ако те оставя свободен, ще ми кажеш всичко и че трябва да съм по-малко нещастен, отколкото ако трябва да скриеш и най-малкото нещо от мен. Признавам, че това не бе много трудно решение, защото моето обожание е смесено с уважение - то има религиозен характер, почти свещен - и защото ти давам всичко, което имам вътре в себе си. Но се страхувам, че си представяш, че между нас има известна резервираност, известно притеснение - и затова ти пиша, вместо да говоря, от дъното на сърцето си.

Мой Жену, пак ти казвам, че ти си всичко за мен. Самата идея да те потискам, да се възползвам от твоята прекрасна младост, би била зверска. Успях да ти дам слава и това е единственият реален резултат от тази игра, единственият резултат, който може да се отчете и който ме стопля.

Помисли - ще срещнеш някой на твоята възраст, когото ще скриеш от мен или чиято любов ще отблъснеш от страх да не ме накараш да се отчайвам - би трябвало да съм бесен на себе си до деня, в който умря. Несъмнено е за предпочитане да се лиша от своето щастие, но да спечеля уважението ти, да се почувстваш достатъчно смел, за да си по-свободен, отколкото би бил с татко или мумия. Сигурно си се досетил за моите скрупули и за мъката ми. Трябваше да обясня отношението си към теб, за да не повярваш нито за секунда, че между нас може да има някаква пропаст. Кълна ти се, че съм достатъчно справедлив, за да не ревнувам изобщо и това ме задължава да живея в съгласие с Бога, на когото се моля. Този Бог ни е дал толкова много, че би било погрешно да искаме повече от него. Вярвам, че жертвите намират своите награди, не ме порицавай, мой прекрасен ангел. По начина, по който ме гледаш, виждам, че знаеш, че никой не те обича повече от мен - и трябва да се срамувам, ако поставя най-малка пречка на пътя ти. Моят Жену ме обожава, както аз те обожавам. Притисни ме към сърцето си. Помогни ми да бъда светец, да бъда достоен за теб и за себе си. Аз живея само чрез теб.

Твой Жан

1939 г.

Мой възлюбен Жену,

Чувствам се толкова неспособен да говоря с теб, но искам да ти обясня по-добре глупостите си. Не бих искал да приличам на “другите” или да мислиш, че съм “ревнив”. Мой Жену, не знаех, че някой може да обожава друго същество, както аз обожавам теб. Ядосвам се на съдбата, не на теб. Представи си тази мечта: да се обожаваме един друг без нито една сянка, безрезервно, без нито една фалшива нотка. Това, уви, е невъзможно. Що се отнася до мен, аз си мислех, че мога да се освободя и тъй като момчетата и жените все още ме желаят, всеки може да върви по своя път. Но в моята душа и в тялото ми вече няма път, по който да вървя. Идеята да докосна когото и да е било друг освен теб, да му нашепвам нежни думи, ме отвращава. Бягам. Не мисли, че това означава, че те обвинявам. Ти си свободен и тъй като лошият късмет ни пречи да осъществим тази мечта, бих се ядосал, ако стъпча младостта ти.
Моите бунтове, моята болка идват само от нещастен животински рефлекс. Идеята за теб в прегръдките на друг или ти да държиш друг в своите прегръдките е мъчение за мен. Единствено искам да свикна и да знам, че за безкрайната ми доброта ще ми бъдеш благодарен.

Моля те, преди всичко не се чувствай смутен или ограничен от нищо и тъй като намирам загадките дори по-убийствени от лъжите, моля те да прецениш степента на моята болка и да я направиш поносима. Един жест, една дума, един поглед от теб са достатъчни. Не съм “ревнив” към този, когото обичаш, завиждам му и това, за което ме боли е, че не съм, че вече не съм достоен за тази огромна радост.

Накратко, тъй като съм почти лишен от въздух да дишам, бих искал да стана някакъв светец. Защото алтернативата би била порок и аз възразявам срещу това. Мой красив ангел, пак ти казвам, че те обожавам. Не искам нищо освен твоето щастие.

Твой Жан

More from View Sofia

More Love